Определение № 50156 от 22.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2470/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. Д., със съдебен адрес - [населено място], подадена от адвокат И. Б. и адвокат Л. Ц., срещу въззивно решение №11 от 18.01.2022 г. по гр. дело №443/2021 г. на Окръжен съд - Ловеч, с което е потвърдено решение №260080 от 10.06.2021 г. по гр. дело №1103/2020 г. на Районен съд - Троян. С първоинстанционното решение е уважен евентуалният иск като жалбоподателката е осъдена да заплати на Г. Д. В. сумата 5 412.90 лв. на основание чл.59 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че e в тежест на ответницата да докаже наличието на правно основание за своето обогатяване и правоизключващото си възражение, че плащането от 04.12.2015г. е извършено вследствие на по-рано даден заем от нея на ищцата. Между страните не е спорно, а и от представените с исковата молба писмени доказателства се установява, че на 04.12.2015 г., ищцата е превела по представената й от ответницата банкова сметка на адвокатска кантора в Дубай сумата 5 412.90 лв. Не е спорно между страните, че предметът на описания по-горе превод е послужил за погасяване на задължение на ответницата към цитираната международна кантора, на което ответницата е била клиент. Спорно между страните е основанието за извършения от ищцата превод. Предаването на суми от едно лице на друго не е равнозначно на възникнал договор за заем между тях. Процесната сума може да е предоставена на различни правни основания. По делото е отхвърлен искът за предаване на процесната сума на основание заем. Ето защо за ищцата възниква притезателното право да иска връщане на сумата, тъй като ответницата се е обогатила неоснователно като не е превела процесната сума от своето имущество. От свидетелските показания на майката на ответницата по иска се установява само, че за периода 2006-2015 г. страните по делото са имали различни финансови взаимоотношения, но не и правното основание за превода от 5 412.90 лв. Ответницата по касационната жалба Г. Д. В., [населено място], оспорва жалбата. Претендира деловодни разноски. Жалбоподателката е изложила доводи за произнасяне в обжалваното решение по правните въпроси за това с каква доказателствена стойност се ползват показанията на лице по чл.172 ГПК и разполага ли ищцата с иск с правна квалификация чл.59, ал.1 ЗЗД, след като по делото е отхвърлен като неоснователен главният иск по чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.240, ал.1 ЗЗД. Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №11 от 18.01.2022 г. по гр. дело №443/2021 г. на Окръжен съд - Ловеч. Повдигнатите въпроси са относими, но са разрешени съобразно задължителната практика на ВКС. Според нея съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това. Когато по отделен факт се разминават свидетелските показания, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда. Съдът следва да съобрази също, при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той. В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правнорелевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои - за недоказани. Когато правноревантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантите, узнали са правнолевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно. Д оговорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Нещо може да бъде получено на какво да е основание (напр. парична сума – като аванс по договор за изработка, вещ или услуга – като вноска по договор за дружество, ценни книжа по договор за влог или доверително управление) или дори без основание и след това страните да се съгласят същата сума или равностойността на вещта или услугата в пари да се счита предадена в собственост, а получателят да се съгласи да върне съответната парична сума. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването (напр. ако заемателят оспорва задължението си, като твърди, че с договора за заем се преуреждат отношения по предходен заем и част от изтеклите лихви по предходния заем са включени като главница по последващия (т.е. в противоречие на закона е капитализирана лихва), в негова тежест е да докаже, че е получил по-малко или е върнал повече, т.е. посочената главница по последващия заем надхвърля непогасения остатък от главницата по предходния заем. Валидно задължение за връщане на паричен заем може да възникне и когато заемателят е получил реално нещо на друго или дори без основание и се задължи да върне полученото или равностойността му в пари. Реалният характер на договора за заем не се нарушава и когато заемателят е получил нещо от другиго (не от заемателя), както и ако не е получил нищо, но е поел или отговарял за друго свое или чуждо задължение. Когато се претендира връщането на нещо, което ищецът е дал на ответника - в тежест на първия е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. В този смисъл са решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. дело № 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр. дело № 92/2012 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на ВКС, І г.о.; решение № 570 от 06.11.2009 г. по гр. дело № 4112/2008 г. на ВКС, ІІ г.о и решение №800 от22.03.2011 г. по гр. дело №776/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и решение №379 от 06.01.2914 г. по гр. дело №171/2012 г., ІV г.о. Съобразно изхода на спора на ответницата по касационната жалба трябва да се присъдят 800 лв. деловодни разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.