Определение № 725 от 12.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 166/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Д. П. И. против решение № 3709/13.06.2025 г. по в.гр.д. № 14804/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 12990/01.07.2024 г. по гр.д. № 2499/2023 г. на Софийски районен съд, 49 състав, в обжалваната част за признаване за установено по предявения от “МЕЛОН БЪЛГАРИЯ” ЕАД,[ЕИК], иск с правно основание чл.422, ал. 1 ГПК, че настоящият касатор дължи на дружеството сумата от 11 588,17 лева, представляваща непогасена част от главница по договор за банков кредит № BL21178/01.08.2008 г. за периода от 21.04.2014 г. до 01.08.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното плащане – предмет на издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 20016/2019 г. на Софийски районен съд. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответника по касация - “МЕЛОН БЪЛГАРИЯ” ЕАД, не е подаден отговор на касационната жалба. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като прецени данните по делото, намира следното: Касационната жалба е депозирана в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна, но е насочена срещу неподлежащ на касационна проверка, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК, съдебен акт. Първоинстанционното производство е образувано въз основа на искова молба, подадена от “МЕЛОН БЪЛГАРИЯ” ЕАД против Д. П. И. – наследник на починалия в хода на заповедното производство по ч.гр.д. № 20016/2019 г. на Софийски районен съд длъжник П. И. П., с която е предявен положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 430 ТЗ вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Д. П. И. дължи на дружеството сумата от 11 588,17 лева - непогасена част от главница по договор за банков кредит № BL21178/01.08.2008 г. за периода от 21.04.2014 г. до 01.08.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното плащане, за които е издадена заповед за изпълнение по горепосоченото частно гражданско дело. Вземането произтича от договор за банков кредит Продукт “Бизнес револвираща линия”, сключен между “Юробанк И Еф Джи България” АД и кредитополучателя ЕТ “П. – 3 П. П.”, по силата на който банката е предоставила кредит в размер на 15 000 лева, с цел – за посрещане на краткосрочни оборотни нужди. Твърди се, че с договор за заместване в дълг от 16.07.2010 г. кредитополучателят е заместен от “П.–3 - П” ЕООД, ЕИК[ЕИК], като с анекс № 2/16.07.2010 г. П. И. П. се е съгласил да отговаря за задълженията по кредита като солидарен длъжник. Видно от справка в търговския регистър по партидата на “П. – 3 - П” ЕООД, към датата на подписване на анекса № 2 - 16.07.2010 г., П. И. П. е едноличен собственик на капитала и управител на търговското дружество. При тези данни се налага изводът, че физическото лице съдлъжник по договора за банков кредит, по който кредитополучател е търговец, не може да се приеме, че е дадено извън всяка търговска дейност, след като това физическо лице има тесни професионални (функционални) връзки с посоченото дружество – участвало е в неговото управление и е било негов едноличен собственик на капитала, поради което същото няма качеството потребител по смисъла на ЗЗП (така в решение № 38/23.06.2017 г. по т.д. № 2754/2015 г. на ВКС, I т.о., както и съобразно разясненията в решение от 14.03.2013 г. по дело С-419/11 на СЕС и решение от 09.07.2015 г. по дело С-348/14 на СЕС). Ето защо настоящият състав приема, че възникналият между страните спор произтича от кредитно правоотношение, което е абсолютна търговска сделка по чл. 1, ал. 1, т. 7 вр. с чл. 286, ал. 2 ТЗ. Това обуславя търговския характер на делото и приложение на предвидения в чл. 280, ал.3, т. 1, предл. 2 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела от 20 000 лева (10 225,84 евро при курс 1,95583 лева/1 евро). При цена на предявения от ищеца главен иск от 11 588,17 лева (5 924,94 евро), въззивното решение - предмет на подадената жалба, е под законоустановения праг за касационна проверка и не подлежи на касационно обжалване. В случая не е приложимо изключението по чл. 113, изр. посл. ГПК (ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г.) за разглеждане на образуваните дела от и срещу потребител по смисъла на §13, т. 1 от ДР на ЗЗП като граждански по реда на общия исков процес, тъй като наследодателят на обжалващия ответник - П. И. П., не е имал качество потребител в кредитното правоотношение и не може да се ползва от такава защита. Аргументи в този смисъл не са излагани и в хода на производството нито пред първата, нито пред въззивната инстанция. Възникналото в заповедното производство наследствено правоприемство не води до различен извод, тъй като наследникът и настоящ касатор Д. П. И. поема дълга при същите условия, при които е дължал неговият наследодател. Посочването в диспозитива на въззивното решение, че същото може да се обжалва пред Върховния касационен съд, е без значение, тъй като за допустимостта на разглежданата касационна жалба съдът следи служебно. По изложените съображения настоящият състав намира, че подадената от Д. П. И. касационна жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Ответникът по касация, който в случая има право на разноски, не е поискал и не е представил доказателства за извършването на такива в касационното производство, поради което и не му се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,