Решение № 602 от 07.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1945/2025 г.

Производството е по чл. 290-293 ГПК. Подадени са касационни жалби от ищците Р. К. П., чрез адв. С. К. Ч. (вх. № 6511/20. 01. 2025 г.), и М. К. П., чрез адв. Н. Л. (вх. № 16587/11. 02. 2025 г.) – и двамата конституирани като страни на основание чл. 227 ГПК, като наследници на починалата в хода на производството ищца Ц. И. А., против решение № 6072 от 6. 11. 2024 г. по в. гр. д. № 6848/2022 г. на Софийски градски съд, III-В въззивен състав, потвърждаващо решение № 20031212 от 20. 04. 2022 г. по гр. д. № 67742/2015 г. на СРС, 38 състав, с което: а/. е отхвърлен предявеният по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от М. К. П. и Р. К. П. срещу Столична община положителен установителен иск за собственост – за признаване за установено по отношение на Столична община, че ищците М. К. П. и Р. К. П. са собственици, на основание чл. 79, ал. 1 ЗС – придобивна давност, на поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], с адрес [населено място], район „В.“, [улица]; б/. е уважен предявеният от Столична община против М. К. П. и Р. К. П. насрещен положителен установителен иск за собственост за същия имот, основан на придобивна давност и правоприемство от държавата. Подаден е отговор на касационните жалби от Столична община, с който са развити съображения за правилност на въззивното решение и неоснователност на касационната жалба. С определение № 2543 от 14. 05. 2026 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - за проверка обосноваността на извода на въззивния съд за придобиване на имота от държавата и от общината, както и за проверка правилността на извода на въззивния съд за приложимост на нормата на чл. 86 ЗС. По основателността на касационната жалба. Исковото производство е образувано по предявен от Ц. И. А. (починала в хода на исковото производство, на чието място са конституирани наследниците й по закон Р. К. П. и М. К. П.) против Столична община положителен установителен иск за собственост на процесния имот, основан на придобивна давност – с твърдения за упражнявано непрекъснато владение от 1960 г. до предявяване на иска на 4. 11. 2015 г. Твърди се, че процесният имот граничи със съседен застроен поземлен имот ***по КККР на [населено място], съсобствен между ищцата Ц. И. А., сестра й С. И. С. и брат й А. И. А., при дялове по 1/3 ид.ч. за всеки от тях. Спорният поземлен имот ***е владян само от ищцата Ц. И. А. в посочения период непрекъснато, явно и необезпокоявано. Столична община е оспорила иска като неоснователен. Твърди, че имотът бил придобит от държавата като стар общински имот – мера. Позовава се и на разпоредбата на чл. 6 ЗС /отм./,според която норма държавна собственост са и вещите, които нямат друг собственик, както и на придобивна давност – с твърдения, че общината е владяла имота, към което владение е присъединено и това на държавата. Твърди невъзможност за придобиване на имота от ищцата по давност поради забраната на чл. 86 ЗС, както и поради забраната за придобиване по давност на реални части от парцели Столична община е предявила и насрещен положителен установителен иск за собственост, основан на придобивна давност, с твърдения, че от 1964 г. до предявяване на иска първо държавата, а след това общината е владяла имота. По делото е установено от фактическа страна, че процесният имот е актуван като държавна собственост с АДС № 1479/1964 г. Като основание за одържавяване е посочено: „Стар общински имот, бивша В. мера“. Актът е съставен за парцел ***-за имот ***и ***, в кв. ***, от 550 кв. м. В акта е посочено: „Имотът е зает от С. Р. Б.“. По делото е представен писмен договор от 27. 03. 1946 г., сключен между И. И. Б. и С. Р. Б., за продажба на място от 300 кв.м., находящо се в землището на [населено място], м. „П.“, като е посочено, че продавачът Б. предава на С. Р. владението върху имота в деня на сключване на договора. От удостоверение № 1890/21. 07. 1965 г. на Димитровски РНС е видно, че на С. Р. Б. е отстъпено право на строеж върху 1/2 идеална част от парцел ***-за имот ***и ***, в кв. ***, на жилищна сграда от един етаж от 72, 70 кв.м., както и барака от 20, 50 кв.м., като стойността на правото на строеж е внесена на 8. 07. 1965 г. С АЧОС № 453/11. 03. 1997 г. имотът е актуван като частна общинска собственост. Като основание за придобиване на собствеността е посочено: „чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС стар общински имот“. Според разпоредбата на чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС в редакцията й към 11. 03. 1997 г., общинска собственост са недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен. Въз основа на събраните гласни доказателства е прието за установено, че от 1960 г. ищцата Ц. И. А. упражнява фактическа власт върху процесния имот – стопанисва го, чисти го, поддържа го, сади растения и дървета и се грижи за тях. Между застроения съсобствен имот, от който същата притежава 1/3 идеална част, и процесния имот няма ограда, има пътека, но имотът е ограден откъм улицата, където е поставена и метална врата, както и откъм другия съседен имот. Никой не е заявявал собственически претенции по отношение на мястото. Ц. е пускала в имота съседи да си наберат плодове. След смъртта на Ц. имотът се ползва и обработва от синовете й М. и Р. П.. През последните 50 години никой друг не е ползвал имота. Установено е по делото, че в имота има поставена масивна метална врата откъм улицата, изградени са навеси и стълби от северната страна (откъм границата с имот ***). Част от двора има настилка и се ползва като паркинг. Съществуват стари дървета (праскова, череша, круша, смокиня, 2 бр. лози). В имота има храсти и поддържана градина с цветя. Ц. И. А. е починала на 09. 05. 2020 г. и е оставила за наследници синовете си М. К. П. и Р. К. П.. От заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице Б. Х. и от заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице Д. П. се установява, че първият регулационен план за м. „М. “ е от 1956 г. и по него процесният имот е нанесен като имот пл. № ***– част от парцел ***, отреден за имоти ***и ***, в кв. ***по плана на местността. За съседният имот пл. № ***също е съставен АДС № 2112/1975 г. и в същия е записано, че имотът се владее от И. А. В. (баща на ищцата). Имот пл. № ***по РП от 1956 г. е идентичен с имот пл. № ***, в кв. ***по КП от 1990 г. По РП от 1990 г. процесният имот е нанесен като имот пл. № ***, в кв. ***, и попада в парцел ***„За общежития“, заедно с други имоти. По действащия РП от 2002 г. процесният имот представлява имот пл. № ***и е част от УПИ *** – ***, ***, ***, ***, ***, в кв. ***, предвиден „За общежития“. По одобрените през 2011 г. КККР процесният имот е нанесен като поземлен имот с идентификатор ***. В представения АЧОС от 1997 г. процесният имот е индивидуализиран по РП от 1990 г. От огледа на място е установено, че имотът е ограден и поддържан, откъм улицата е поставена масивна метална врата, изградени са навеси и стълби от северната страна (откъм границата с имот ***). Част от двора има настилка и се ползва като паркинг. Съществуват стари дървета (праскова, череша, круша, смокиня, 2 бр. лози). В имота има храсти и поддържана градина с цветя. Липсва идентичност между процесния имот и УПИ ***, ***, в кв. ***по регулационния план на местността. При тези данни първоинстанционният съд е приел, че ищцата Ц. И. А. владяла явно, необезпокоявано и непрекъснато процесния имот от 1960 г. до предявяване на иска (4. 11. 2015 г.). Упражняването на непрекъсната фактическа власт върху имота е установено от събраните по делото доказателства. В случая не е оборена презумпцията на чл. 69 ЗС, а и намерението за своене е обективирано в осъществяваните в имота действия от ищцата – поддържането му, засаждането му с трайни и сезонни растения, с цветя, направа на стълби към съсобствения имот, направа на навеси, направа на настилки върху част от имота и ползването му за паркинг, ограждането му и поставяне на метална врата откъм улицата. Прието е, че независимо от осъществяваното владение върху имота, ищцата не е придобила правото на собственост по давност предвид забраната на чл. 86 ЗС и пар. 1 ЗД ЗС. Забраната е приложима за процесния имот, който е бил частна държавна собственост, трансформирана в частна общинска собственост. В акта за частна общинска собственост като придобивно основание е посочена нормата на чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС в редакцията й към съставяне на акта, според която норма общинска собственост са недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен. По делото не е установено към момента на актуването на имота като държавен и общински същият да е имал собственик, поради което към съставянето на АДС и АЧОС имотът е бил със статут на безстопанствен по смисъла на чл. 6 ЗС и е било невъзможно придобиването му по давност към предявяване на иска на 4. 11. 2015 г. Във връзка с насрещния иск районният съд е приел, че Столична община е придобила собствеността върху процесния имот по давност, като се е позовала и на присъединено на основание чл. 82 ЗС владение на държавата, като владение върху имота е упражнявано от държавата и общината в периода от 1964 г. (съставянето на АДС) до 1974 г. (изтичане на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС) и след това – до предявяване на иска. Въззивният съд е приел е, че в подадената на 10. 05. 2022 г. въззивна жалба не са изложени конкретни оплаквания, касаещи неправилността на решението на районния съд – посочено е само, че същото е необосновано, несъобразено с доказателствата по делото и със закона. Такива са изложени в допълнително становище, депозирано след изтичане срока на обжалване, поради което въззивната инстанция следва да извърши проверка за валидност и допустимост на първоинстанционното решение, както и за противоречие с императивни правни норми, но не следи служебно за други пороци на обжалвания съдебен акт. Прието е, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, не са нарушени императивни материалноправни норми, поради което същото следва да бъде потвърдено. Въззивният съд не е съобразил, че едно от оплакванията във въззивната жалба е конкретно - за несъответствие изводите на съда с доказателствата по делото, тоест за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд от фактическа страна, поради което в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК е било да извърши преценка за обоснованост на фактическите изводи – дали те съответстват на събраните по делото доказателства. Не е съобразил, също, че в случая не е била приложима императивната норма на чл. 86 ЗС /отм./, съдържаща забрана за придобиване по давност на вещи държавна собственост, след изменението й през 1990 г. – забрана за придобиване по давност на вещи държавна и общинска собственост, а след изменението й през 1996 г. – забрана за придобиване по давност на вещи публична държавна собственост и вещи общинска собственост. По делото няма никакви данни в периода от 1960 г. до предявяване на иска 2015 г. държавата или общината да са упражнявали фактическа власт върху процесния имот - установено е категорично от събраните гласни доказателства, че от 1960 г. до смъртта си през 2020 г. (включително и към предявяване на иска през 2015 г.) само ищцата е владяла процесния имот, а след смъртта й владението е продължено от синовете й. Поради липса на осъществявано владение върху имота от държавата или общината е било невъзможно същите да са придобили по давност собствеността върху имота. През 1965 г. държавата е учредила право на строеж в полза на трето лице върху съседен имот, който е и застроен, а не върху процесния, поради което е неоснователен доводът на общината, че този акт сочи на осъществявана фактическа власт от държавата и върху процесния имот. Не би могло да се приеме за осъществен в полза на държавата и общината и способът по чл. 6 ЗС /отм./, според която норма държавни стават и имотите, които нямат друг собственик, както и способът по чл. 2, ал. 2, т. 5 ЗОС, според която норма в редакцията й към 11. 03. 1997 г. общинска собственост са недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен. В АДС № 1479/1964 г. е посочено изрично, че към съставянето му процесният имот е зает от лицето С. Р. Б., а от събраните по делото доказателства е установено категорично, че от 1960 г. до предявяване на иска имотът е владян непрекъснато само от ищцата. Посочените факти изключват възможността имотът да е бил безстопанствен и опровергава констатацията в обратен смисъл, съдържаща се в АЧОС № 453/11. 03. 1997 г. В АДС № 1479/1964 г. не е посочено конкретно основание за актуване на имота като държавен – посочено е „стар общински имот“, но по делото няма никакви данни към 1964 г. имотът да е бил придобит от общината или държавата на някакво основание. Същият не е съставлявал „мера“ (както е посочено в акта), тъй като е в регулация от 1956 г., а и с влизане в сила на Закона за одобрение и приложение на общия градоустройствен план на [населено място] от 1961 г., чл. 2, в границите на общия градоустройствен план на София се включват и редица села в околоградския район, включително и [населено място], което става квартал на [населено място]. Няма данни за придобиване на собствеността от държавата или общината на някакво друго основание - чрез проведено отчуждително производство или по друг предвиден в закона придобивен способ. Актуването на имот като държавен или общински няма конститутивно действие и не поражда права за държавата или общината. Констатациите в коментираните по-горе актове за държавна и общинска собственост са опровергани, доказателствената им стойност е оборена и същите не установяват придобиване на собствеността върху процесния имот от държавата и от Столична община. Към предявяване на иска на 4. 11. 2015 г. процесният имот е бил собственост на ищцата Ц. И. А., която го е придобила на основание чл. 79, ал. 1 ЗС – чрез упражнявано непрекъснато владение от 1960 г. до предявяване на иска, а след смъртта й през 2020 г. имотът е наследен от синовете й Р. К. П. и М. К. П.. По изложените по-горе съображения настоящият състав намира, че не е била налице забраната на чл. 86 ЗС за придобиване на собствеността върху процесния имот от ищцата по давност. В периода от 07. 05. 1990 г. (одобряване на РП на НПЗ „М. “ със заповед 155/7. 05. 1990 г.) до 1. 01. 2001 г. (влизане в сила на ЗИД ЗТСУ, обн. бр.34/25. 04. 2000 г., с който се изменя разпоредбата на чл. 59 ЗТСУ) процесният имот не е урегулиран с дворищнорегулационен план и не е бил отреден за дворищнорегулационен парцел, а с регулационните планове от 1990 г. и 2002 г. е включван, заедно с други имоти, в парцели, отредени за обществено мероприятие – за построяване на общежитие (по РП от 1990 г. е съставлявал имот пл. № ***, в кв. ***, и попада в парцел ***„За общежития“, а по следващия РП от 2002 г., действащ и понастоящем, съставлява имот пл. № ***и е част от УПИ *** – ***, ***, ***, ***, ***, в кв. ***, предвиден „За общежития“). Поради изложеното, в периода 7. 05. 1990 г. – 1. 01. 2001 г. по отношение на този имот не е действала забраната на чл. 59 ЗТСУ /отм./ за придобиване по давност на реални части от дворищнорегулационни парцели. Собственик на процесния имот, на основание наследяване на Ц. И. А. и изтекла в полза на последната придобивна давност, са наследниците й по закон Р. К. П. и М. К. П., поради което предявеният от същите срещу общината положителен установителен иск за собственост е основателен. Насрещният положителен установителен иск, предявен от общината и основан на чл. 79, ал. 1 ЗС, е недоказан и следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Като неправилно, въззивното решение ще следва да бъде отменено и вместо него – постановено друго, с което предявеният от ищцата Ц. И. А., с правоприемници Р. К. П. и М. К. П., срещу Столична община, по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за собственост, основан на придобивна давност – чл. 79, ал. 1 ЗС, бъде уважен, а насрещният положителен установителен иск, предявен от Столична Община против Ц. И. А., с правоприемници Р. К. П. и М. К. П., основан на придобивна давност – чл. 79, ал. 1 ЗС – отхвърлен. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, Столична община следва да бъде осъдена да заплати на ищците разноските, направени по делото във връзка с първоначалния и насрещния иск, възлизащи общо на 3401, 24 лв., равняващи се на 1739, 03 евро, която сума включва: 800 лв. разноски в първоинстанционното производство (300 лв. адвокатско възнаграждение и 500 лв. възнаграждение на вещо лице), 921, 24 лв. разноски във въззивното производство (600 .лв. адвокатско възнаграждение и 321, 24 лв. държавна такса за въззивно обжалване), 1630 лв. пред касационната инстанция (1600 лв. адвокатски възнаграждения и 80 лв. държавни такси). С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,