Определение № 60248 от 11.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2197/2021 г.

Производство по чл. 307, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от С. В. К., чрез адв. П. Б., молба с вх. № 270938/28.01.2021 г., с която се иска отмяна на определение № 641/02.10.2015 г., постановено по частно гр. дело № 3883/2015 г. от друг състав на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд (IV-то гр. отд. на ВКС). С атакуваното определение не е допуснато касационното обжалване на определение № 911/06.04.2015 г. по ч. гр. дело № 2475/2014 г. на Софийския апелативен съд (САС), с което е потвърдено определение № 7132/07.04.2014 г. по гр. дело № 7151/2013 г. на Софийския градски съд (СГС). С последното е върната исковата молба на молителя, с която той е предявил иск по чл. 66, ал. 2 от СК срещу С. Г. Г. за признаване за установено, че молителят е баща на детето С. С. С., родено от ответницата на 31.03.2006 г., и е прекратено производството по делото. В молбата, като основание за отмяна, се навежда това по чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК. Молителят поддържа, че по негова жалба Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) е постановил окончателно осъдително решение от 13.10.2020 г. срещу Република България за нарушение на чл. 8 от ЕКПЧ. С оглед на това молителят счита, че атакуваното от него определение на ВКС следва да се отмени, да се възобнови прекратеното производство и да бъде разгледан предявеният от него положителен установителен иск за бащинство. В тази връзка в молбата се изтъква, че с решението на ЕСПЧ Република България е осъдена за нарушаване на правото на личен и семеен живот, като се възпрепятства правото на човек, който претендира, че е родител, да има възможност да установи произхода на своето дете от себе си. В решението на ЕСПЧ също така се обръща внимание на липсата на регламентирани процесуални гаранции за молителя, че след като е припознал детето с декларация с нотариална заверка на подписа и това припознаване е оспорено и е образувано гражданското дело за установяване на бащинството от молителя, друго лице не може междувременно да припознае детето, като липсата на подобна уредба и „отхвърлянето“ (прекратяването) на исковете за установяване и оборване на произход водят до възпрепятстване на молителя да установи произход от себе си. Ответницата С. Г. в отговора си излага становище и съображения за недопустимост на молбата за отмяна, като едно от възраженията ѝ е, че за молителя липсва правен интерес от исканата отмяна, тъй като след постановяването на соченото от него решение на ЕСПЧ държавата е предприела законодателни промени с изменението на чл. 66, ал. 5 от СК (обн. в ДВ, бр. 103/04.12.2020 г.), с които ограничението (нарушението), от което молителят се е оплакал пред ЕСПЧ, вече е отпаднало, поради което интересът на молителя е удовлетворен. Настоящият съдебен състав, при извършената и служебна проверка, намира за основателно това възражение на ответницата по следните съображения: Първоинстанционният СГС е приел в мотивите към определение № 7132/07.04.2014 г., че предявеният от молителя иск по чл. 66, ал. 2 от СК за установяване на бащинство е недопустим съгласно разпоредбата на чл. 71 от СК, тъй като след предявяването на иска детето е било припознато и от друго лице – Г. Г. (съпруг на ответницата) и майката се е съгласила с това припознаване (за разлика от припознаването, извършено преди това от молителя, което тя е оспорила), поради което детето вече е с установен произход, който не е оборен по исков ред – по делото няма данни молителят да е предявил, а и той не е легитимиран да води искове за оспорване на бащинството или на припознаването от Г.. В мотивите към въззивното определение № 911/06.04.2015 г. САС е споделил тези изводи, като наред с това е установил и че с влязло в сила определение е прекратено и производството по предявен от молителя иск за оспорване на бащинството на Г., поради липса на активна легитимация за молителя да води този иск. С определение № 641/02.10.2015 г. ВКС не е допуснал касационното обжалване на въззивното определение, като е приел, че с него няма произнасяне по правни въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. С исканата отмяна на това определение на основание чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК, молителят се домогва да възстанови висящността на производството по предявения от него установителен иск, че той е баща на детето. Молителят би имал правен интерес от такава отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК, но не на определение № 641/02.10.2015 г. на ВКС, а на влязлото в сила въззивно определение № 911/06.04.2015 г. на САС, с което по същество е разрешен процесуалноправния спор относно допустимостта на иска му за установяване на бащинство, и при законодателството, действало към датата на влизане в сила на това определение – 02.10.2015 г. След тази дата и преди датата на подаването на молбата му за отмяна – 28.01.2021 г., обаче вече е налице сочената от ответницата законодателна промяна, а именно – влязлото в сила на 07.12.2020 г. изменение на ал. 5 на чл. 66 от СК (обн. в ДВ, бр. 103/04.12.2020 г.), съгласно което молителят (който твърди, че е родител на припознатото дете) вече е активно процесуалноправно легитимиран да предяви както иск за оспорване на припознаването, извършено от Г., така и – задължително съединен с него – иска си за установяване на бащинство от самия него, като съгласно § 4 от ПР на ЗИД на СК (обн. в ДВ, бр. 103/04.12.2020 г.) едногодишният срок за предявяването на тези искове тече от влизането в сила на закона, т.е. – изтича на 07.12.2021 г. От гореизложеното е видно, че както към датата на подаването на молбата за отмяна, така и към настоящият момент молителят разполага с исков ред за защита на правата си. Производството по чл. 303 и сл. от ГПК е особено извънинстанционно производство за отмяна на порочни съдебни актове на посочените в чл. 303, ал. 1, т.т. 1-7 и чл. 304 от ГПК основания за това. Това особено извънинстанционно производство за отмяна е допустимо, само когато за молителя не съществува друг установен от закона процесуален ред за съдебна защита. В случаи като настоящия, когато молителят разполага с исков ред за защита, за него не е налице правен интерес от молбата му за отмяна на влезлия в сила съдебен акт (в този смисъл е и трайно установената практика на ВКС, израз на която е и определение № 120/16.04.2021 г. по гр. дело № 586/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, по което С. К. също е бил молител). По изложените съображения, подадената и по настоящото дело молба за отмяна е процесуално недопустима, и като такава следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея производство по делото следва да се прекрати. При този изход на делото, съгласно чл. 78, ал. 4 и чл. 81 от ГПК молителят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по молбата за отмяна, претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в настоящото производство, а именно – сумата 600 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение