Определение № 3726 от 07.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2412/2026 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх.№ 16335 от 02.06.2026 год. на С. С. Т. и Е. С. Т. /чрез пълномощника й С. С. Т./ срещу разпореждане № 1234 от 04.03.2026 год., постановено по ч. гр. дело № 3035/2025 год. по описа на Апелативен съд – София, ТО, 13 с-в, с което е оставена без движение частната жалба на С. С. Т. и Е. С. Т. /чрез пълномощника й С. С. Т./ срещу постановеното по делото определение № 2954 от 10.11.2025 год. и на жалбоподателите е указано да представят препис от частната жалба за насрещната страна и документ за внесена държавна такса в размер на 7.67 евро по сметка на ВКС, с отбелязване номера на делото, определението по което се обжалва. Частните жалбоподатели считат, че обжалваното разпореждане е нищожно, недопустимо и неправилно. Апелативен съд – София отново бил изискал държавна таксая въпреки действащото освобождаване по чл. 83, ал. 2 ГПК. В разглеждания случай не се поставял въпрос дали указанията за отстраняване на нередовности по принцип подлежат на обжалване, а се поставял въпрос дали съдът може чрез необжалваемо указание да игнорира последиците на влязъл в сила съдебен акт по чл. 83, ал. 2 ГПК и по този начин да създаде задължение, което този акт изключва. Поради това спорът се свеждал до действието на освобождаването по чл. 83 ГПК, а не относно редовността на жалбата. Обжалваното разпореждане създавало несъществуващо задължение и имало преграждащ ефект, като било постановено в грубо нарушение на чл. 6, чл. 8, чл. 13, чл. 14 и чл. 17 от ЕКПЧ, чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 1 от Протокол № 12 на ЕКПЧ и чл. 21, чл. 34 и чл. 47 от ХОПЕС. То противоречало на практиката на СЕС и ЕСПЧ, заобикаляло Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК и нарушавало принципа на правната сигурност. Частната жалба не била нередовна. Съдията, постановил разпореждането /чийто отвод бил искан/, не го бил подписал. Липсата на подпис върху оригинала на съдебния акт в кориците на делото представлявало съществен порок, който поставял въпроса за валидността на акта. При едностранни охранителни производства, каквото било настоящото, нямало насрещна страна, поради което не следвало да се представя препис от частната жалба. Настоящият съдебен състав, след като взе предвид данните по делото, намира, че частната жалба е процесуално недопустима. Обжалването на определенията е средство за правна защита срещу тяхната незаконосъобразност. Само една част от определенията, които съдът постановява, подлежат на самостоятелно обжалване. Според разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК, на обжалване подлежат: 1/ определенията, които преграждат по-нататъшния ход на делото и 2/ определенията, за които законът изрично предвижда, че подлежат на обжалване с частна жалба. Обжалваното разпореждане не е от подлежащите на обжалване преграждащи определения, съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК /такова би било разпореждането за връщане на частната жалба/, нито обжалваемостта му е изрично предвидена в закона – чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК /мотиви към т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2001 год., ОСГК/. Ето защо частната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Частните жалбоподатели – ответници в производството по гр. дело № 81015/2018 год. по описа на СРС, ГО, 31 с-в, са били освободени от заплащане на държавна такса за въззивно обжалване и обжалване с частна жалба с определение по посоченото дело № 20200461 от 19.10.2021 год. и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, в т.ч. за настоящото производство /разяснения в мотивите към т. 12 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК/. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение