Решение № 634 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 407/2026 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Х. К., чрез адв. К., срещу въззивно решение № 1307 от 12.11.2025 г., постановено по гр. дело № 542/2025 г. на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 6495 от 26.11.2024 г. по гр. дело № 13686/2022 г. на Софийски градски съд относно режима на лични контакти на малолетния Р. М. с баща му Р. П. Р., както и в частта за издръжката, която последният е осъден да плаща на сина си. Обжалването е допуснато с определение от 15.05.2026 г. на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос, задължително ли е личното изслушване на родителите при дела, по които се решават спорове относно режима на личните отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено отглеждането му, както и по въпроса, длъжен ли е съдът да отчете нуждите на лицето, което има право на издръжка и възможностите на лицето, което я дължи. В касационната жалба и в проведеното съдебно заседание се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т.3 ГПК поради постановяването му в нарушение на материалния закон и на съществени процесуални правила. Претендира се отмяната му и връщане на делото за лично изслушване на двамата родители и за изясняване на фактическата обстановка по спора, вкл. относно необходимостта за заплащане на годишната такса за училището, в което се обучава детето, както и относно възможностите на ответника по касация да получава дивиденти и възнаграждения като съдружник и управител на дружества, в които членува и които управлява. Ответникът по касационната жалба Р. П. Р., чрез процесуалния си представител адв. Б., оспорва касационната жалба по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК писмен отговор. По първия правен въпрос, по който е допуснато обжалването, е установена последователна и богата съдебна практика, израз на която е не само посоченото от жалбоподателката Постановление на Пленума на Върховния съд № 1/1974 г., но и решение № 22 от 11.02.2016 г. по гр. д. № 2909/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 173 от 13.07.2015 г. по гр. д. № 6333/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 130 от 09.07.2019 г. по гр. д. № 856/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о. и мн. др. Даденото в тях правно разрешение, което се споделя напълно и от настоящия състав е, че при делата относно упражняване на родителски права над ненавършилите пълнолетие деца и режима на лични отношения, изслушването на родителите по реда на чл. 59, ал. 6 СК е задължително. Нормата е императивна, поради което съдът не може да преценява дали и доколко това изслушване е необходимо. По същността си изслушването на родителите представлява средство за осигуряване на възможно най-пълната защита на интересите на децата. То е необходимо, за да може съдът да добие лични впечатления и да се увери в мотивацията и способността на всеки от тях по отглеждането и възпитанието на децата, като формира обосновано становище за родителския им капацитет. Императивният характер на това съществено процесуално правило обуславя задължението на въззивния съд, дори и без оплакване в тази насока, да призове родителите и да ги изслуша лично, когато първоинстанционният съд е пропуснал да стори това. Неизпълнението на това задължение съставлява съществено процесуално нарушение, което обуславя отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. По втория правен въпрос, относно издръжката и критериите за определяне на нейния размер, с Постановление № 5/1970 г. на Пленума на върховния съд, допълнено с Постановление № 5/1981 г. на Пленума на Върховния съд, е формирана задължителна съдебна практика, доразвита в множество съдебни решения, сред които решение № 204 от 17.04.2014 г. по гр. д. № 2664/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 262 от 08.06.2015 г. по гр. д. № 1073/2015 г. на ВКС, ІV г.о. и мн. др., съгласно която по-големите материални възможности на лицето, задължено да дава издръжка, са основание за присъждане на по-голяма по размер такава, при съобразяване на нуждите на лицето, което има право на издръжка. Тези нужди са винаги конкретни. Сред факторите, които ги обуславят, е и образованието на детето. Размерът на издръжката следва да съдейства за правилното му развитие, възпитание и отглеждане, като покрива неговите нужди така, както те биха били задоволени, ако двамата родители живееха заедно. Поради това, обстоятелството, че те са разделени, не може да налага преместване на детето в друго училище, където училищните такси биха били по-ниски или не биха се дължали такива. Нормално е доходите и имущественото състояние на всеки от двамата родители да са различни. Поради това, те дължат издръжка на своето ненавършило пълнолетие дете съобразно възможностите на всеки от тях поотделно, като се вземат пред вид и грижите на родителя, при когото се отглежда детето. С оглед отговора на поставените въпроси въззивното решение в обжалваните части се явява неправилно, тъй като въззивният съд в отклонение на посочената практика не е изпълнил задължението си да изслуша родителите, както изисква разпоредбата на чл. 59, ал. 6 от СК, а при определяне на издръжката не е взел предвид нуждите на детето и възможностите на баща му. По делото е установено, че ищецът Р. живеел на семейни начала и поддържал трайни интимни отношения с ответницата К. от около десет години, като от връзката им през 2019 г. е родено детето Р. М.. Поради влошаване на отношенията между двамата партньори, през 2022 г. бащата напуснал жилището, а детето останало да живее при майка си, която поела ежедневните грижи за него. Въпреки това, бащата продължил да поддържа непрекъснати контакти със сина си, водел го на детска градина, на тренировки, карали колело, гледали филми и пр. Относно нуждите на детето са представени доказателства, че е записано в училище с разширено изучаване на немски език, при годишна такса за обучение от 8380 евро, а по отношение на възможностите на бащата да дава издръжка пред въззивния съд са ангажирани доказателства за участие в търговско дружество, чиито финансови показатели за 2023 г. показват натрупана и неразпределена между съдружниците печалба от около 10 млн лв., както и за това, че са изплатени 3 млн лв. възнаграждения за управителите, един от които е и ответникът по касация Р.. При тези данни правилно съдът е взел предвид, че най-добрият интерес на детето изисква осигуряване на възможността баща му да го взема и връща, така както е постановил първоинстанционният съд – от петък до неделя през седмица, както и в определени периоди от ваканциите, по коледните и новогодишните празници. Неправилно, обаче, съдът не е дал възможност за изслушване на майката на детето и на съображенията й, нейният син да не преспива, поне на този етап, при настоящата съпруга на баща му и техните брачни деца. Неправилно, също така, при определяне размера на издръжката въззивният съд е игнорирал обстоятелството, че детето е записано в училище, годишната такса за което не би могла да бъде покрита от присъдената издръжка, както и че съгласно чл. 9 от договора за обучение от 12.06.2024 г. неплащането й е основание детето да преустанови образованието си в това учебно заведение. Същевременно въззивният съд е намерил за неотносими обстоятелствата, свързани с неразпределената печалба на дружеството, съдружник в което е бащата на детето, както и тези относно изплатените възнаграждения за управителите за същата година, като е посочил, че неразпределената печалба не се отразява пряко на възможността на бащата да дава издръжка, тъй като това са средства на дружеството, а не негови. Поради това е счел, че неразпределеният дивидент е очакване за получаване на доход, което не може да рефлектира на размера на дължимата издръжка и възможността да се дава такава. Тези съображения не могат да бъдат споделени. Възможността на ответника по касация да получи дивидент не е хипотетична или абстрактна, а реално съществуваща. Правото на част от чистата печалба на дружеството е сред основните имуществени права на съдружника. По своето естество то представлява право на вземане, което стои на негово разположение при приключването на всяка успешна финансова година. Съдът не е изследвал въпросите, при какви условия може да бъде взето решение от съдружниците за разпределение на балансовата печалба и нейното изплащане, може ли ответникът като съдружник да предизвика такова решение, както и какви възнаграждения са начислявани и изплащани на управителя на дружеството, какъвто е ответникът. Изложеното налага въззивно решение да бъде отменено като неправилно, на основание чл. 293, ал.2 от ГПК. Тъй като допуснатите нарушения изискват извършването на съдопроизводствени действия, съгласно чл. 293, ал.3 от ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Съгласно чл. 294, ал. 1 от ГПК при повторното разглеждане на делото въззивната инстанция, придържайки се към цитираната по-горе съдебна практика, следва да изслуша и двамата родители, на които да постави и въпроса за готовността на всеки от тях да участва в покриването на училищните такси за обучение на детето, да изиска нов социален доклад, както и да изслуша самото дете, ако след изслушването на родителите намери това за необходимо. Съдът следва да даде възможност и за ангажиране на доказателства относно възможностите на дружеството, в което ответникът по касация е съдружник, да разпределя печалба, както и относно изплатените възнаграждения за управител, ако ответникът по касация продължава да изпълнява такива функции в него. При този изход на спора и на основание чл. 294, ал. 2 ГПК по разноските на страните ще следва да се произнесе съдът при повторното разглеждане на делото, съобразно неговия изход. Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІ гражданско отделение,