Определение № 2533 от 02.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1961/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Хидростроителство Благоевград“ ЕООД срещу определение № 511 от 06.08.2024 г. по т.д. № 562/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на „Хидростроителство Благоевград“ ЕООД за изменение на решение № 629 от 12.10.2023 г. по в.т.д. 562/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен. Излага, че ответната страна – [община], е разпоредител с бюджетни средства и е недопустимо да извършва плащания в брой без разходно- оправдателни документи, каквито не са представени по делото, както и че не са представени доказателства за извършен банков превод. Оспорва като противен на закона извода на съда, че заплатеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно, с доводи, че същото е в по-висок размер от установения в редакцията на Наредба № 1 от 2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения към датата на приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд. Възразява срещу обосноваността на последния аргумент на въззивния съд, че сам е уговорил по-висок размер на възнаграждение за въззивното производство, с доводи, че последният хонорар е съобразен с приетите изменения в Наредба № 1 от 2004 г. на ВАС. Ответникът по жалбата, [община], в предоставения му срок за писмен отговор не депозира такъв и не взема становище по частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, приема, че е сезиран с допустима жалба от материално легитимирана страна, която предвид разясненията, дадени с т. 24 на ТР № 6 от 06.11.2013г. по т.д. 6/2012г. по описа на ОСГТК на ВКС, ще бъде разгледана по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение молбата на „Хидростроителство Благоевград“ ЕООД за изменение на решение № 629 от 12.10.2023 г. по в.т.д. 562/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта за разноските, като е изтъкнал, че заплащането на договореното адвокатско възнаграждение се установява от приложения по делото договор за правна защита и съдействие, който има характер на разписка предвид удостовереното с него плащане на възнаграждението в брой. Счел е, че последният документ е достатъчно доказателство, включително за бюджетна организация, като е посочил, че единствената законова последица от неспазване на евентуална законова забрана за плащане в брой е административна санкция. Приел е, че възнаграждението не е прекомерно, включително и при съобразяване на минимума по Наредба 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С -438/2022 г. на СЕС. Определението е правилно. Предвид нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно на уважената част на иска. Съобразно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т.д. 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС, съдебни разноски могат да бъдат присъдени по правилата на чл. 78 ГПК, само когато е доказано извършването им. Изтъкнато е, че когато възнаграждението е заплатено в брой, плащането следва да бъде отразено в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото, като последният в този случай има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната е заплатила адвокатското възнаграждение. Тази хипотеза е разграничена от случаите, когато между страните е договорно заплащане на адвокатското възнаграждение по банков път, когато плащането следва да бъде документално установено със съответните банкови документи. В процесния случай ищецът е представил по делото – л. 8 от първоинстанционното производство, договор за правна защита и съдействие от 17.12.2020 г., в който е вписан уговореният размер на възнаграждение за процесуалното представителство в размер на сумата 9 998 лв., както и че сумата е заплатена в брой. Предвид горецитираното, задължително за съдилищата, тълкуване договорът има характер на разписка и удостоверява извършването на разхода, поради което същият следва да бъде присъден на страната при спазване правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че разходът не следва да бъде присъждан с доводи, че е извършен в нарушение на чл. 4а, ал. 1 от Закон за ограничаване на плащанията в брой, като предвидената от закона последица при неспазване на последната норма от бюджетна организация е уредена в ал. 6 на същата законова разпоредба - Министерство на финансите може да приложи мерките по чл. 132, ал. 4 от Закона за публичните финанси - може да предприема мерки за коригиране на месечните лимити за плащания или за отлагане залагането на лимити в частта на утвърдените средства за нелихвените разходи и трансфери при влошаване на текущите оценки спрямо годишните разчети, и няма отношение към реалното извършване и отчитане на разхода. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя за постановяване на съдебния акт в отклонение от правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК. С последната законова разпоредба, като отклонение от общото правило на чл. 78, ал. 1 ГПК, е предвидена възможност, ако възнаграждението за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. Според настоящия състав на съда не е налице прекомерност на уговореното от ищеца възнаграждение за процесуално представителство по спора, като съдът съобразява предмета на делото, фактическата му сложност – спорност на релевантните факти, събраните множество доказателства и извършените от процесуалния представител на ищеца действия. По поддържания с частната жалба довод за несъответствие на платения хонорар с установените в Наредба 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимуми, съдът съобразява служебно известното му и цитирано от въззивния съд решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 г. на Съда на Европейския съюз, задължително за всички съдилища в Република България/ чл. 633 ГПК/, с което по поставено преюдициално запитване от български съд е отговорено, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, в случая Наредба 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, нарушава забраната на чл. 101, параграф 1 ДФЕС, и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална уредба. Цитираната задължителна за съдилищата съдебна практика определя възраженията на касатора досежно приложима редакция на Наредба 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения за неотносими към правилното разрешаване на подадената молба по чл. 248 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение