Определение № 412 от 02.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 337/2010 г.

Делото е образувано по частна жалба на П. Н., приподписана от адв. В от АК – София против определение на Софийски градски съд, постановено в открито съдебно заседание на 11.03.2010 г. по гр.д. № 10947/2009 г., с което въззивната жалба на Н. е оставена без разглеждане като недопустима и образуваното по нея въззивно производство е прекратено. Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 ГПК от 2007 г. Частната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от 2007 г. от легитимна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. К. П. Т. чрез адв. Е от АК – София е отговорила, че жалбата е неоснователна. За да се произнесе по нея, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: К. П. Т. е предявила против П. Н. Т. иск по чл. 82, ал. 2 СК от 1985 г. /отм./. Районният съд е отхвърлил изцяло иска. Срещу първоинстанционното решение са подадени въззивни жалби от ищцата, както и две от ответника - едната лично подписана от него, другата чрез процесуалния му представител адв. В. Образувано е въззивно гр.д. № 10947/2009 г. по описа на Софийски градски съд. Въззивната инстанция е изложила съображения, че жалбите на ответника по иска П. Т. са недопустими поради липса на правен интерес. Определението е правилно. Постановеният резултат е изцяло в полза на ответника по иска, така, че за него липсва правен интерес от обжалване на съдебния акт. Правилно въззивният съд е изяснил, че е без значение какви са мотивите на първоинстанционното решение, защото в отношенията между насрещните страни те не се ползват със сила на присъдено нещо, поради което и също не подлежат на обжалване. Възражението на ответника по иска П. Т. за нищожност на съдебно решение по гр.д. № 403/2001 г. на Софийски градски съд по чл. 41 СК от 1985 г. /отм./ няма как да намери израз в диспозитива на съдебния акт. Обстоятелството, че „има правен спор” с К. Т. относно валидността на съдебния акт, с който е установен произход от бащата, не е достатъчно, за да е допустимо обжалването на решението, постановено по иск за издръжка. Т. не е предявил самостоятелен иск по чл. 270, ал. 2 ГПК, а е въвел възражение за нищожност на съдебно решение като защитно средство по висящ спор с друг предмет. Както подробно и законосъобразно е обяснил и въззивният съд, това възражение подлежи на изследване от съда, включително и от въззивния по повод въззивната жалба на насрещната срана и доколкото трябва да се произнесе по материално-правния спор, но по него не се формира сила на присъдено нещо, поради което и разглеждането му не обуславя допустимост от обжалване на решение, което е в интерес на жалбоподателя. В заключение, частната жалба се явява неоснователна. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд,