Решение № 226 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1298/2012 г.

Решение № 226 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1298/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма] чрез адв. Р. Г. от САК срещу решение от 16.07.12 г. по в. гр. дело № 3870/12 г. на Софийски градски съд, с което са уважени предявените от П. К. Н. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 12/31.08.10 г.; с правно основание чл. 224 КТ за заплащане на сумата 10 371.60 лв, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва, считано от 8.11.10 г.; с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата 8789.28 лв, представляваща трудово възнаграждение ведно със законната лихва от 8.11.10 г. и са оставени без уважение възраженията за прихващане със сумата на трикратния размер на брутното трудово възнаграждение на ищеца в размер на 8789.28 лв. и със стойността на липсващо имущество в размер на 10 950 лв. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон - чл. 193, ал. 1 КТ и необоснованост. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете като неоснователни, а в случай, че съдът приеме, че са основателни, касаторът моли да бъдат уважени направените от него възражения за прихващане. Ответникът по касационната жалба П. К. Н. моли решението да бъде оставено в сила. С определение № 391 от 21.03.13 г. на състав на IV г. о. на ВКС е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за приложението на чл. 193 КТ, като разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС - решение № 363 от 10.01.12 г. по гр. дело № 354/11 г. на III г. о. и решение № 544 от 6.01.12 г. по гр. дело № 1811/10 г. на IV г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за съотношението между разпоредбите на чл. 141, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 207, ал. 1 КТ. По въпроса относно съдържанието на искането на работодателя до работника/служителя за вземане на обяснения по смисъла на чл. 193, ал. 1 КТ според посочената задължителна практика работодателят не е длъжен да уведомява работника/служителя, че е започнал процедура по ангажиране на дисциплинарната му отговорност. Когато на работодателя станат известни обстоятелства за нарушение на трудовата дисциплина, той трябва да получи от работника обяснения по тези обстоятелства, без да е необходимо да са посочени обективните и субективните елементи на изпълнителното деяние или правна му квалификация. Достатъчно е по разбираем за работника начин да бъде изложено за какво се искат обясненията. По въпроса за съотношението между разпоредбите на чл. 141, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 207, ал. 1 КТ настоящият състав приема следното: В решение № 1 от 31.01.11 г. по гр. дело № 158/10.на ВКС, III г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК е прието, че за липса в пълен размер съгласно чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ отговоря спрямо работодателя работник или служител, на когото по служба или като трудово задължение е възложено да събира, съхранява, разходва или отчита първични или материални ценности. Доказателствената тежест за установяване на качеството на ответника по иска на материалноотговорно лице е на работодателя. Релевантни са както доказателства за възложени по трудовото правоотношение отчетнически задължения, така и доказателства за фактически изпълняваната от работника или служителя работа. Договорът за възлагане на управление се урежда от гражданското законодателство. Според чл. 135 и чл. 141, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, управителят организира и ръководи дейността на дружеството съобразно закона и решенията на общото събрание, отговаря за дружествените работи и представлява дружеството пред всички лица и органи. Според чл. 145 от същия закон той носи пълна имуществена отговорност за претърпени от дружеството вреди. Следователно разпоредбите на чл. 207, ал. 1 КТ уреждат размера на отговорността за вреда, причинена при отчетническа дейност при съществуващо трудово правоотношение. Предвидената в чл. 145 ТЗ специална имуществена отговорност на управителя е обусловена не само от мандатното, но и от органното правоотношение между него и търговското дружество, и възниква при осъществяване на специфични предпоставки - виновно и противоправно поведение на задълженията на управителя по повод управлението на дружеството, от което са произтекли вреди за дружеството /В този смисъл решение № 70 от 7.06.12 г. по т. д. № 276/11 г. на ВКС, ТК, II т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид данните по делото и извърши проверка по законосъобразността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 1 ГПК, намира следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че заповед № 12 от 31.08.10 г. на управителя на [фирма], с която ищецът П. К. Н., на длъжност "административен директор", е уволнен дисциплинарно на основание чл. 188, т. 3 КТ във вр. с чл. 190, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 7 КТ и чл. 187, т. 8, т. 9 и т. 10, чл. 186 КТ, е незаконосъобразна. Направен е извод, че е нарушена императивната норма на чл. 193, ал. 1 ГПК - с искането на обяснения работодателят не е поискал такива за всички сочени нарушения в уволнителната заповед, същите не са конкретизирани по време и място на извършване, не са посочени конкретните действия и бездействия, съставляващи нарушение на трудовата дисциплина, а само били направени констатации, зададени под формата на въпроси. Жалбата е частично основателна. По делото е установено, че по силата на трудов договор от 1.03.03 г. между страните е възникнало трудово правоотношение за изпълнение от ищеца П. Н. на длъжността "регионален мениджър продажби". На 13.09.04.между страните е подписано т. н. допълнително споразумение, с което е постигнато съгласие ищецът да изпълнява за ответника длъжността "административен директор". Безспорно е по делото, че по съществото си тази длъжност е длъжността"управител" като органен представител на дружеството. В тази връзка е извършено вписване в търговския регистър. Неправилен е изводът на въззивния съд, че съществуващото между страните правоотношение за изпълнение на длъжността "управител" е трудово. В решение № 306 от 25.06.12 г. на ВКС по гр. дело № 1387/11 г. на IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, което е и формиращо задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от ТР № 1/10 г. на ОСГТК, е прието, че правоотношението, което се създава между управителя и управляваното от него О., възниква от избора на управителя; това правоотношение не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Отношенията между управителя и дружеството се уреждат с договор за възлагане на управлението, който съгласно разпоредбата на чл. 141, ал. 7 от ТЗ следва да е писмен. Този договор е мандатен - договор за поръчка и съществена негова характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което управителят няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ. Тъй като основните правомощия на управителя да управлява и представлява дружеството произтичат от закона и от факта на избирането му, в договора за възлагане на управлението неговите права само се конкретизират, като могат да се уговорят и размера на възнаграждението му, определено от общото събрание, начина на плащането му, размера и начина на ползването на отпуски, различни обезщетения и пр., но без това да превръща създаденото мандатно правоотношение в трудово, дори когато договорът е озаглавен "трудов". Регламентираните в КТ основания за възникването и прекратяването на трудовите правоотношения са неприложими относно управителя и сключения между него и дружеството мандатен договор за възлагане на управлението. В случая ищецът е бил освободен от длъжността "управител" с решение на едноличния собственик на капитала на дружеството от 5.08.10 г. Издадената заповед № 12 от 31.08.10 г. за дисциплинарното му уволнение на основание чл. 188, т. 3 КТ във вр. с чл. 190, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 7 КТ и чл. 187, т. 8, т. 9 и т. 10, чл. 186 КТ, е без предмет, тъй като с нея е прекратено несъществуващо трудово правоотношение. Ето защо и разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ в случая е неприложима. По тези съображения въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е уважен искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен като неоснователен. Неоснователен е и искът по чл. 224 КТ, тъй като обезщетение за неползван отпуск се дължи по силата на закона - Кодекса на труда при прекратено трудово правоотношение. Съгласно изложеното по-горе няма пречка страните по договор за възлагане на управление да уговорят право на управителя при прекратяване на договора да получи парично обезщетение съразмерно с времето, през което не е ползвал отпуск, но в случая не се установява такова право да е уговорено. Именно с оглед вида и характера на правоотношението между управителя и управляваното от него О. и с оглед правната природа на договора за възлагане на управлението между тях, възнаграждението на управителя, дължимо от дружеството, е възнаграждение по граждански договор, а не е трудово възнаграждение. Спорът за дължимостта на това възнаграждение следва да се квалифицира като гражданскоправен спор, осъдителният иск за заплащането на възнаграждението на управителя е облигационен - с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 286 от ЗЗД, а не е налице трудов спор, респ. не е налице и иск за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 от КТ. Ищецът претендира възнаграждение, дължимо по силата на сключения между страните договор за изпълнение на длъжността "управител" за периода юли - септември 2010 г. Ответникът не е доказал плащане на дължимата по договора сума за процесния период в размер общо на 10 854 лв, поради което искът е основателен за претендираната сума от 8789.28 лв, като въззивното решение следва да се измени в частта му относно правната квалификация на чл. 79, ал. 1 пр. 1 ЗЗД. Неоснователно е възражението за прихващане с насрещно вземане на [фирма] към ищеца с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ в размер на тримесечното му брутно трудово възнаграждение до размера на сумата 8789.28 лв. Доколкото съдът приема, че съществувалото между страните правоотношение не е трудово, то при прекратяването му в полза на търговското дружество не възниква право по чл. 221, ал. 2 КТ. Със същите аргументи следва да бъде отхвърлено и възражението за прихващане в размер на сумата 10 950 лв., представляваща стойността на липса от неотчетено транспортно съоръжение за преместване на палета, собственост на дружеството. Както бе посочено в отговора на втория въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, имуществената отговорност по чл. 207 КТ за липси се реализира при възникнало трудово правоотношение и възложени по силата на това правоотношение отчетнически задължения. В случая ищецът няма качеството на работник или служител, а е заемал длъжността "управител" и имуществената му отговорност за причинени вреди би могла да се ангажира по реда на чл. 145 ТЗ, каквато не се претендира в процеса. С оглед изхода на спора съразмерно с уважената част от исковете в полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата 875.64 лв. разноски за всички инстанции. В полза на касатора не се присъждат разноски, тъй като не са представени доказателства за направени такива. Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, IV г. о.