Решение № 21 от 4.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1348/2013 г.

Решение № 21 от 4.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1348/2013 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Росица Божилова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. В. А. против решение № 1634/21.11.2012 г. по т. д. № 2533/2012 г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, с което е отменено решение № 3553/26.07.2012 г. по гр. д. № 7693/2011 г. на Варненски районен съд и вместо него е отхвърлен предявеният от касатора против К. К. И. иск с правно основание чл. 422 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване вземане на ищеца към ответницата, на основание запис на заповед от 01.06.2009 г., в размер на 7 600 евро, по който същата има качеството на авалист . Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон - чл. 535, т. 2 ТЗ вр. с т. 2 на ТР № 1/28.12.2005 г. по т. д. № 1/2004 г. на ОСТК, досежно извода за нередовен от външна страна менителничен ефект - порок във формата, предвид липса на безусловност по отношение на част от инкорпорираното в същия вземане, упоменато в текста на записа на заповед с правно основание за дължимостта му. Ответната страна - К. К. И. - оспорва касационната жалба, поддържайки че въззивното решение е правилно, като съобразено с материалния закон относно извода за нередовност на записа на заповед. Поддържа довода за недоказаност от страна на ищеца наличието на каузално правоотношение, в обезпечение на което е издаден записа на заповед, считайки го в негова тежест. Поддържа и неразгледания от въззивния съд довод за нередовност на ефекта и поради непосочено място на плащане, като задължителен реквизит съгласно чл. 535, т. 4 ТЗ. С определение № 729/03.10.2013 г. касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с дадените в т. 2 на ТР № 1/28.12.2005 г. по т. д. № 1/2004 г. на ОСТК указания по отношение " безусловността", като изискуем реквизит на записа на заповед, по правния въпрос: Опорочава ли записа на заповед, в противоречие с изискването на чл. 535, т. 2 ТЗ за съдържащо се в документа " безусловно обещание за плащане ", в качеството му на задължителен реквизит на ценната книга, наличието на упоменато правно основание за дължимост на сумата, респ. на част от нея ? За да отхвърли предявеният иск с правно основание чл. 422 вр. с чл. 124, ал. 1 вр. с чл. 417, т. 9 ГПК, въззивният съд е приел, че доколкото в текста на записа на заповед, за част от посочената в общ размер от 11 100 евро сума, а именно - за 4 000 евро, е посочено и правно основание за плащането й - "неустойка", въведената в ценната книга "каузалност" на вземането опорочава същата досежно задължителния й реквизит по чл. 535, т. 2 ТЗ - за "безусловност на плащането". Порокът във формата предпоставя абсолютно по характер възражение, каквото спрямо поемателя може да противопостави и авалиста. По правния въпрос: С последващо спрямо допускането на касационното обжалване, Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 4д - бе прието, че запис на заповед с добавка в същия относно наличието на каузално правоотношение, на каквото безспорно сочи добавката "неустойка", съдържаща се в процесния запис на заповед от 01.06.2009 г., не е пречка за издаване заповед за незабавно изпълнение, освен в случай, че добавката отрича безусловния характер на задължението. Само по себе си дори посочването, че менителничният ефект е издаден за обезпечаване на вземане, произтичащо от конкретно каузално правоотношение, каквато конкретика в случая дори липсва, не е в състояние да опорочи абстрактната сделка, ако не се отразява на безусловния характер на обещанието за плащане, т. е. обещание, произтичащо единствено от менителничния ефект. Такова отбелязване не накърнява реквизитите по чл. 455, т. 2 и чл. 535, т. 2 ТЗ и обективно е от значение при доказването на иска по чл. 422 ГПК, като следва да се счита ненаписано. По основателността на касационната жалба: По смисъла на т. 2 от ТР № 1/28.12.2005 г. по т. д. № 1/2004 г. на ОСГТК на ВКС, безусловността на менителничния ефект, като задължителен реквизит, съгласно чл. 535, т. 2 ТЗ, ще е засегната, когато в документа е поставено условие за пораждане действието на поетото задължение за плащане. Квалифицирането на вземането като "неустойка" само по себе си не въвежда условие за заплащането на сумата, в смисъл - ако и доколкото последва бъдещо спрямо издаването на документа неизпълнение на издателя, в обезпечаване отговорността за което страните са договорили неустойка, т. е. не сочи на бъдеща условна изискуемост на вземането, неприемливо като извод и с оглед изрично посочения падеж на задължението - 01.01.2010 г., както и с договорената в конкретен размер лихва върху цялата главница и до падежа, което навежда на възникнала нейна изискуемост. Поради това и в настоящия случай, с оглед отговора на правния въпрос, не може да бъде споделен извода на въззивния съд за нередовност на записа на заповед, по принципно противопоставимото и от авалиста - ответницата - абсолютно възражение срещу ефекта. Неоснователно е възражението на ответницата, че с добавката, сочеща на обезпечено чрез неустойка каузално правоотношение между страните, кредиторът е въвел същото в спора и следва да докаже съществуването му и наличието на ликвидно и изискуемо вземане на основание същото от длъжника. Както се посочи по-горе, добавката, сочеща на каузално правоотношение, обезпечимо чрез записа на заповед, не е задължителен реквизит на документа и следва да се счита ненаписана. Като включена в текста на документа от издателя му - ответницата, настоящият състав намира, че именно същата, чрез упоменаването й в изключително свой интерес, като длъжник по вземането - в облекчаване установяването на конкретната причина за издаването на ценната книга, по смисъла на даденото в т. 17 на преждепосоченото ТР № 4/2014 г. разрешение, следва да го докаже, каквото не е сторено. Съгласно даденото разрешение, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане, както и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и издателя - длъжник, по повод или във връзка с което е издаден записа на заповед, както и издателят не е бил длъжен да го сочи в съдържанието на ценната книга. При наличие на пряко доказателство за каузално правоотношение / макар и неиндивидуализирано по вид / в обезпечение на което е издаден менителничния ефект, разпределението на доказателствената тежест в процеса по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК предпоставя вменяване установяването на конкретно каузално правоотношение в тежест на страната, която се ползва от недължимата, но с доказателствена стойност в процеса "добавка". Нещо повече, в случая добавката касае само част от вписаната като дължима сума. За сумата от 7 100 евро липсва упомената квалификация на вземането или конкретно договорно основание за плащането й. Неправилно е съображението на въззивния съд, че въведеното едва с въззивната жалба възражение за нередовност на записа на заповед, предвид непосочено "място на плащането"- чл. 535, т. 4 ТЗ - е преклудирано. Това възражение е относимо към преценка действителността на ефекта, респ. нищожността на абстрактната сделка, материализирана в записа на заповед и уредена с императивни по характер разпоредби в закона досежно формата й. За противоречие на решението с императивни разпоредби на материалния закон въззивният съд следи служебно, дори и без изричен довод във въззивната жалба. В този смисъл т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно и като не е разгледал възражението, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Тъй като в случая произнасянето по твърдяната нищожност се основава единствено на съдържанието на записа на заповед, представен по делото, съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК настоящият състав следва да се произнесе, без връщане на делото на въззивна инстанция. Процесният запис на заповед съдържа изрично посочване място на издаване и плащане - [населено място] . Ответницата възразява за недостатъчна индивидуализация на мястото на плащане, с конкретен адрес, приравнимо на липса на реквизит, по смисъла на чл. 535, т. 4 ТЗ . Съгласно чл. 536, ал. 1 ТЗ документ, който не съдържа някой от реквизитите, посочени в чл. 535 ТЗ, не е запис на заповед, освен в случаите, определени в ал. 2, 3 и ал. 4 на същата разпоредба. Съгласно чл. 536, ал. 3 ТЗ, ако не е уговорено друго, мястото на издаването се смята за място на плащането и за местожителство на издателя. Действително законодателят не е дал определение за " място на плащане " и " място на издаване ", но очевидно приравнява съдържание, обозначаващо " място на издаването, респ. плащането", със съдържанието, обозначаващо " местожителство " на лицето - издател, а "местожителство", съгласно чл. 7 (отм.) от ЗЛС и чл. 19, ал. 1 от Наредба за гражданското състояние (отм.) е населеното място, където лицето се е установило да живее постоянно или преимуществено и е записано в регистрите на населението на същото населено място. Приравняването на мястото на издаването и мястото на плащането с местожителството на издателя на записа на заповед, ясно сочи, че законодателят е имал предвид населеното място, без да са въведени допълнителни изисквания за индивидуализация на точния адрес в рамките на съответното селище /така, вкл. обосноваване с историческо тълкуване, предвид настоящото съдържание на Закона за граждан ката регистрация - особено мнение към решение № 225/28.03.2014 г. по т. д. № 948/2012 г. на ВКС, II т. о., което настоящият състав напълно споделя/. Приравняването е логически оправдано и от факта, че за заместител на липсващото място на плащане се възприема именно местожителството на издателя - платец, длъжник по задължението, основно в чийто интерес би било невъзникване правните последици на абстрактната сделка, предвид недействителност на менителничния ефект и който безспорно е в известност на собственото си местожителство. Към разбирането, че под "място на плащането" и " място на издаването " следва да се разбира само населеното място, където следва да се изпълни менителничното задължение и където е издаден записа на заповед, както и че в обхвата на тези реквизити не попадат индивидуализиращите данни от територията на съответното населено място - улица, номер на сграда, етаж, апартамент - се придържа и правната теория. В съответствие с преждеизложеното, въззивното решение се явява неправилно, поради противоречие с материалния закон и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК следва да бъде отменено, а искът уважен, с присъждане разноски в полза на касатора, за всяка от съдебните инстанции, на основание чл. 81, вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение