Определение № 346 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 874/2018 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез назначения особен представител на дружеството – адв. И. Г., срещу определение № 272 от 20.11.2017 г. по т.д. № 1662/2017 г. на ВКС, Търговска колегия, ІІ т.о., с което е оставена без разглеждане касационната жалба на дружеството срещу решение № 796 от 06.04.2017 г. по в.т.д. № 4998/2016 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на атакувания съдебен акт и по съображения в нея се претендира отмяната му и връщане на делото за разглеждане по същество на депозираната касационна жалба. Според жалбоподателя, съдебният състав на ВКС неправилно е приложил т.18 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, приемайки, че страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат, без обаче да са отчетени последиците от съдебния акт на въззивния съд за същата страна – ответник. Изразява се и несъгласие с отказа на ВКС да присъди възнаграждение на особения представител на дружеството, с оглед недопустимостта на сезиращата касационна жалба. Ответникът по частната жалба – Софийска градска прокуратура, не е заявил становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване преграждащо развитието на делото определение, постановено от състав на ВКС, при спазване на едноседмичния преклузивен срок. За да постанови атакуваното определение, с което е приета за недопустима депозираната от [фирма] касационна жалба срещу постановеното от Софийски апелативен съд решение за обезсилване на решението на СГС за прекратяване на основание чл.155 т.3 ТЗ търговското дружество [фирма] и за прекратяване на производството по делото, предходният състав на ВКС, IІ т.о. е преценил, че предмет на касационната жалба са мотивите на въззивното решение. Прието е, че с диспозитива на въззивното решение е уважено искането на адв. И. Г., в качеството му на особен представител на ответника [фирма], за обезсилване на първоинстанционното решение, с което е бил уважен предявен от Софийска градска прокуратура иск по чл.155, т.3 ТЗ, както и искането за прекратяване на производството по този иск. След като е постигнат желания от въззивника резултат и с оглед на разясненията, дадени в т.18 от ТР № 1/200 г. на ОСГК на ВКС, е изведен извод за недопустимост на касационната жалба, съответно за неоснователност на доводите, че мотивите към въззивното решение подлежат на самостоятелно обжалване, тъй като са източник на правни последици наред с диспозитива на решението. Съдебният състав на ВКС, постановил атакуваното с настоящата частна жалба определение, не е споделил тезата за допустимост на касационната жалба, с оглед наличие на конкретен правен интерес за [фирма] да обжалва въззивното решение, тъй като в хипотезата на чл.157, ал.1 ТЗ се стига до неблагоприятен правен резултат за дружеството. Съображенията в подкрепа на това становище са в смисъл, че в посочената хипотеза правният интерес не е за дружеството, а за наследниците на едноличния собственик на капитала, с оглед възможността те да искат продължаване дейността на дружеството, както и, че въззивното решение за обезсилване на първоинстанционния съдебен акт, с който е уважен иск по чл.155, т.3 ТЗ и е прекратено производството по делото, не засяга правата на наследниците по чл.157, ал.1 ТЗ, независимо от мотивите към въззивното решение. Отчетено е, че наследниците на едноличния собственик на капитала не са участвали в производството по иска по чл.155 ТЗ, а от друга страна, с въззивното решение и мотивите към него не е разрешен спор по чл.157, ал.1 ГПК със сила на пресъдено нещо. С оглед недопустимостта на касационната жалба, е отказано присъждане на възнаграждение за касационната инстанция по чл.25, ал.4 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Определението е правилно. При постановяването му не са допуснати поддържаните от частния жалбоподател съществени нарушения на съдопроизводствени правила, нито неправилно прилагане на задължителните указания, актуални и понастоящем, дадени в т.18 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Според този акт на нормативно тълкуване, страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат, тъй като със сила на пресъдено нещо се ползува само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. В мотивите към т.18 от ТР 1/2000 г. изрично е отразено, че по съдържащите се в съобразителната част към решението констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения, не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет и те не могат да бъдат обект на обжалване отделно от решението. Даденото задължително тълкуване, касаещо процесуалното право за иницииране на инстанционен контрол и предметът на обжалване, е съобразено изцяло от предходния състав на ВКС, при отчитане на конкретните обстоятелства по настоящото дело, свързани с предмета на спора и с постигнатия от търговското дружество – въззивник желан резултат, с оглед оплакванията във въззивната жалба. Съдебният състав на ВКС, постановил преграждащото определение, подробно е обсъдил всички доводи и възражения, поддържани в касационната жалба относно наличието на правен интерес за дружеството от касационно обжалване и е изложил подробни правни съображения, които се споделят изцяло и от настоящия състав. Напълно обосновано е становището, че по мотивите на въззивния съд в частта, с която е прието, че ответното дружество – ответник по иска по чл.155, т.3 ТЗ, се явява прекратено по силата на закона - в хипотезата на чл.157 ТЗ, не се формира сила на пресъдено нещо по спор, свързан с прекратяване на еднолично О. със смъртта на едноличния собственик на капитала, нито обвързва наследниците на последния. Това становище е в съответствие не само с посочения по-горе акт на нормативно тълкуване, но и с пределите на силата на пресъдено нещо. Като неоснователни следва да се преценят доводите в частната жалба във връзка с неприсъждането на възнаграждение за особения представител на дружеството – касатор за касационното производство. Указанието на въззивния съд за възможността за обжалване на постановеното решение не е насочено към ответното дружество, представлявано от особения си представител, а правото на жалба и съответно инициирането на инстанционен контрол предпоставя интерес от обжалване на решението, който в случая е налице за ищеца – СГП, а не за ответника, с оглед уважаването на подадената от последния въззивна жалба. По изложените съображения, обжалваното определение на предходния касационен състав следва да бъде потвърдено. Затова ВКС, състав на второ търговско отделение