Определение № 4602 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2577/2026 г.

Производството е по чл. 274 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 9821 от 2.04.2026 г. на Е. И. Х. и В. В. Х. чрез пълномощника им адвокат И. С. против определение № 537 от 19.02.2026 г. по гр. д. № 430/2026 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на определение № 21512 от 03.11.2025 г., постановено по гр. д. № 10703/2022 г. по описа на СГС е изменено решение № 6179 от 15.10.2025 г., постановено по гр. д. № 10703/2022 г. по описа на СГС, ГО, 22 състав в частта за разноските, като Е. И. Х. и В. В. Х. са осъдени да заплатят на С. Д. С. сумата 14 422.30 лв. (вместо първоначално посочените 13 186.15 лв.) деловодни разноски и на адвокат Т. Н. М. сумата 6100 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. С. Д. С. чрез пълномощника си адвокат Н. Б. и Д. Д. С. чрез пълномощника си адвокат Т. М. оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение по чл. 248 ГПК, евентуално основателността на частната касационна жалба. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на определение № 537 от 19.02.2026 г. по гр. д. № 430/2026 г. на Софийски апелативен съд касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел исканията по чл. 248 ГПК за основателни, като е счел, че С. С. и Д. С. като съсобственици на процесния имот са обикновени, а не необходими другари по вещен иск за собственост и затова, доколкото исковете са изцяло уважени се дължат разноски на всеки ищец така, както са направени, без оглед на дяловете им в съсобствеността, поради което СГС неправилно е разделил разноските на всеки ищец според квотата му в съсобствеността. Апелативният съд е счел за неоснователно заявеното от Е. Х. и В. Х. възражение за прекомерност. По отношение на заплатеното от С. С. адвокатско възнаграждение в размер на 9 950 лева и 2000 лв. по частни производства е приел, че то отговаря на фактическата и правна сложност на делото, като факта, че адвокат Б. и адвокат М. са били представители и по предходно дело, не е основание за намаляване на възнаграждението, тъй като това не намалява обема на извършената работа по настоящото дело. Възприел е и изводите на районния съд относно фактическата и правна сложност на делото. Посочил е, че дейността на адвоката не се свежда само до физическото изготвяне на документ, а включва консултации, събиране на информация, изработване на стратегия, представяне на позиция в съдебно заседание и други процесуални действия. Следователно участието на адв. Б., дори и основно в подписването и подаването, не изключва неговия принос и право на възнаграждение. По отношение възнаграждението на адвокат М. по чл. 38, ал. 2 ЗА, съдът е посочил, че възнаграждението се дължи за положение от адвоката труд, като делото е с усложнена фактическа обстановка, свързана със сериозен правен спор относно наличието или липсата на предпоставки за допустимост на иска - СПН досежно спор по казуса с ЖСК Български художник. Представителите на ищците, активно са участвали в процеса, задавали са въпроси към вещите лица, изготвили експертиза, отправяли са и са обосновавали доказателствени искания до съда. Хонорарът на насрещната страна възлиза на 6100 лв., поради което адвокатското възнаграждение на адвокат М. следва да бъде аналогично на това на адвокат С.. Апелативният съд е посочил, че не дължи служебна проверка дали са налице предпоставките за предоставяне на безплатна правна помощ. Е. Х. и В. Х. считат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение по следните въпроси: 1) дължи ли се присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗН при условие, че в пълномощното за процесуално представителство не е посочено нито едно от основанията по чл. 38 ЗА за оказване на безплатна правна помощ( 2) необходимо ли е да бъдат събрани по надлежния ред доказателства в производството относно твърдението на процесуалния представител на страната за нейната материална затрудненост, за да бъде уваженио искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА; 3) формалното позоваване на разпоредбата на чл. 38 ЗА достатъчно ли е да обоснове извод за възникнало право в полза на процесуалните представители да получат възнаграждение за оказана безплатна правна помощ или трябва да се посочи конкретно основание от визираните в т. 1 - т. 3, ал. 1 на чл. 38 ЗА; 4) допустимо ли е едва с входирана жалба по чл. 248 ГПК, след приключване делото на първа инстанция и след като съдът вече е присъдил адвокатските разноски и деловодни разходи, да бъдат направени възражения/жалба за липса на предпоставки за уважаване на искане за присждане на възнаграждение на основание чл. 38 ЗА; 5) въз основа на какви критерии следва да се извършва преценка за фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия при направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК; 6 въз основа на какви критерии следва да се присъжда адвокатски хонорар за един адвокат по чл. 78, ал. 1 ГПК при направено възражение и недоказана самостоятелна работа на повече от един адвокат и е налице писмено признание, че друг адвокат е свършил работата. Първите четири въпроса са относими към присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА на адвокат М., осъществила безплатно процесуално представителство на ищеца Д. С.. По въпроса: „Има ли право съдът на преценка дали са налице обстоятелствата за оказване на безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата при направено искане по чл. 38, ал. 2 от същия закон или тя е предоставена единствено на договарящите се и обстоятелствата не подлежат на проверка от съда?“ е образувано тълк. д. № 3/2025 г., ОСГТК на ВКС, поради което производството по частната касационна жалба против произнасянето на въззивния съд по чл. 38, ал. 2 ЗА следва да бъде спряно до постановяване на тълкувателно решение. Петият и шестият въпрос са относими към изводите на въззивния съд относно присъдените на С. С. разноски за адвокатско възнаграждение. По тях се поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС – съдът е длъжен да прецени прекомерността на адвокатското възнаграждение с оглед фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия, като присъждането на разноски изисква доказване на реално извършени разходи. Соченото противоречие не е налице. По делото за представени писмени доказателства за заплатено от С. С. на адвокат Б. адвокатско възнаграждение. Същевременно, произнасяйки се по възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът е преценявал именно фактическата и правна сложност на спора, тълкуването на СЕС с решение от 25.01.2024 г. по дело С 438/22 г. и приложението на принципите за достъпност до адвокатска защита като гаранция за достъп до правосъдие, възмездният характер на тази защита със зачитане на разумно и пропорционално възнаграждение (чл. 36, ал. 2 ЗА - изискването самото възнаграждение да е обективно и справедливо) и принципът за съразмерност (правилата за възлагане отговорността за разноски съобразно изхода на делото в гражданския процес съгласно чл. 78 ГПК). По отношение на петия въпрос трайно е тълкуването в практиката на ВКС, че фактическата и правна сложност на делото се преценява при съобразяване на следните примерно изброени критерии: броя на страните и тяхното процесуално качество (дали са ищци или ответници; главни или подпомагащи; типични или процесуални субституенти; дали другарството е обикновено или необходимо); предмета на правния спор (дали са предявени един или няколко искове, вкл. при начално и последващо обективно и субективно съединяване на исковете; броя и вида на релевираните материалноправни възражения; дали е налице отклонение от типичното развитие на гражданския процес с усложнения в страните или предмета на делото); константата, вкл. и задължителната съдебна практика; вида и обема на търсената съдебна защита (какви субективни материални права се защитават – лични или имуществени из областта на различните клонове на частното право, вкл. дали исковете са неоценяеми или защитаваното право е оценяемо в пари – в този случай релевантен би бил и размерът на материалния интерес); вида и броя на извършените процесуални действия, вкл. и броя и вида на съдебните заседания, в които процесуалният представител на страната е участвал; действително вложените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза, респ. за опровергаване на правното съждение на ответната страна; броя и вида на фактическите твърдения, оспорвания, възражения, реплики и дуплики. Именно тези критерии е съобразил въззивния съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение и на определението, с което Софийски районен съд не е уважил възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Шестия въпрос предпоставя адвокат Б. да е признал, че друг адвокат е извършил работата по делото и е свързан с изявлението в т. 4 на молбата от 15.10.2025 г. В посочената молба липсва подобно признание, а е посочено, че исковата молба е изготвена от адвокат М., но всеки документ е съгласуван от адвокатите на двамата ищци и адвокатите са съгласували идеите си относно действията по делото, включително и относно оспорванията на ответниците. Следователно като несъответен на данните по делото и шестия въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване на атакуваното определение в частта, с която са присъдени разноски на С. С.. По допълнителна касационна частна жалба вх. № 10103 от 6.04.2026 г.: Жалбоподателите Е. Х. и В. Х. поддържат, че едва с атакуваното определение № № 537 от 19.02.2026 г. по гр. д. № 430/2026 г. на Софийски апелативен съд реално са уведомени, че депозираната от тях жалба по делото е просрочена и към момента е върната. Поддържат, че в действителност такова връщане няма и няма уведомление в ЕПЕП за връщане на въззивната им жалба съобразно нормативните изисквания. Изложили са подробни съображения защо считат, че въззивната им жалба не е просрочена, като в допълнителна касационна частна жалба вх. № 10103 от 6.04.2026 г. искат да се приеме, че въззивната им жалба е редовно подадена и поставят въпроси относно уведомяването за първоинстанционното решение чрез ЕПЕП. Тези доводи не подлежат на разглеждане, тъй като липсва въззивен акт, който може да бъде предмет на касационен инстанционен контрол. Въззивната жалба на Е. Х. и В. Х. е върната с разпореждане по гр. д. № 10703/2022 г. на Софийски районен съд от 26.01.2026 г. На същата дата разпореждането е изпратено по електронен път чрез ЕПЕП на процесуалния им представител адвокат И. С. и е удостоверено, че е прочетено на 26.01.2026 г. в 11:19:38 часа. Адвокат С. е изпращала електронни съобщения до съда, подписани с квалифициран електронен подпис. Не е искала достъп до делото в ЕПЕП и не е извършвала процесуални действия чрез ЕПЕП. Не е изразявала съгласие да получава електронни изявления и електронни документи от съда по делото. Подадената допълнителна касационна частна жалба вх. № 10103 от 6.04.2026 г. има характер на частна въззивна жалба против разпореждане по гр. д. № 10703/2022 г. на Софийски районен съд от 26.01.2026 г. за връщане на въззивната жалба на Е. Х. и В. Х. против решение № 6179 от 15.10.2025 г., постановено по гр. д. № 10703/2022 г. по описа на СГС. Същата следва да се изпрати на първоинстанционния Софийски градски съд, който да прецени редовността й и евентуално да я администрира. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение