Определение № 1411 от 20.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 583/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. №142004/26.11.2025г. на М. А. срещу определение №5171/12.11.2025г. по гр. д. №3972/2025г. по описа на Върховния касационен съд, ГК, I г.о., с което е оставена без разглеждане подадената от нея молба за отмяна на основание чл.303, ал.1, т.5 ГПК на определение №7289/10.04.2025г., постановено по ч.гр.д.№2883/2025г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение №49825/06.12.2024г. по гр.д.№9134/2024г. на Софийския районен съд, с което е уважена молбата на етажните собственици в сграда в режим на етажна собственост, находяща се в [населено място], [улица] за допълване на осн.чл.248 ГПК на прекратителното определение №43068/23.10.2024г., постановено по същото гражданско дело в частта за разноските, като М. А. е осъдена да заплати на етажните собственици сумата от 1 000 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред първата инстанция. Жалбоподателката счита, че обжалваното определение е неправилно и претендира отмяната му. В срока по чл.276, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от собствениците на самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост, находяща се в [населено място], [улица], чрез адв.С., с който се поддържа, че частната жалба е неоснователна. Претендират заплащане на направените по делото разноски. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалвания съдебен акт предходният състав на ВКС е приел, че е сезиран с молба за отмяна на въззивно определение, потвърждаващо първоинстанционно определение по чл.248 ГПК за присъждане на разноски, което не формира сила на пресъдено нещо. Затова е направил извод, че определението не е от кръга актове, които могат да бъдат отменяни по реда на чл.303 и сл.ГПК и молбата като недопустима следва да бъде оставена без разглеждане. Отделно от това, съдът е изложил, че молбата, подадена на 25.07.2025г. се явява недопустима, и тъй като е подадена след изтичане на тримесечния срок от влизане в сила на определението на СГС, постановено по реда на чл.274, ал.2 ГПК-10.04.2025г. Посочил е, че договорът за правна защита и съдействие, с който е уговорено и платено възнаграждението, което М. Г. А. е осъдена да плати, е цитиран в подадената от нея частна жалба пред СГС срещу постановеното от районния съд определение по чл.248 ГПК, т.е. не е ново доказателство, за което същата е узнала едва с постановяване на въззивното определение на 10.04.2025г. Определението е правилно. Съгласно разясненията в т.3 от Тълкувателно решение №7/31.07.2017г. по т.д. №7/14г. на ОСГТК на ВКС, целта на производството по Глава 24 ГПК - да бъде преустановено действието на силата на пресъдено нещо на съдебното решение, като краен правен резултат и да се възстанови висящността на производството по спора, с който е сезиран съда, определя и приложното поле на отмяната като процесуален способ за защита, допустим по отношение на определен кръг съдебни постановления - влезли в сила решения, ползващи се със сила на пресъдено нещо в трите й основни проявления - правоустановяващо действие, правопотвърждаващо или правоотричащо спорното право, което трансформира спорното правоотношение в безспорно, регулиращо действие, произтичащо от установеното с решението правно положение, задължаващо страните да съобразяват поведението си за в бъдеще със съдебно установеното правно положение / чл. 298, ал. 1 ГПК / и непререшаемост на спора - чл. 299 ГПК. В т.6 от същото се посочва, че извънредният характер на производството по отмяна, уредено в разпоредбите на чл.303 - чл.309 ГПК, обуславя приложимостта му само към определена категория актове - влезлите в сила съдебни решения, които се ползват със сила на пресъдено нещо и определения, имащи техните правни последици - тези за прекратяване на производството поради отказ от иск. Останалите определения не попадат в предметния обхват на понятието "влезли в сила съдебни актове", подлежащи на отмяна по реда на глава ХХIV от ГПК, за които след изчерпване на инстанционния процесуален ред за обжалването им, не съществува друг път за защита. Определението за присъждане на разноски, вкл. и постановеното по реда на проведен инстанционен контрол определение на въззивната инстанция, не са от категориите съдебни актове, които се ползват със сила на пресъдено нещо и не подлежат на отмяна по реда на Глава 24 от ГПК. Доколкото молбата е подадена срещу акт, неподлежащ на отмяна на основанията по чл.303 ГПК, то ирелевантно за настоящия спор е обстоятелството дали същата е депозирана в срока по чл. 305 ГПК. Изводът в обжалваното определение за недопустимост на подадената по реда на чл.303 ГПК молба е законосъобразен. По изложените съображения частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено. Предвид изхода на делото разноски на жалбоподателката не се следват, но същата следва да заплати своевременно поисканите, сторени и надлежно удостоверени такива от насрещната страна в размер 100 евро. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение