Определение № 620 от 16.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 7332/2013 г.

Производството е по чл. 248, ал. 3 ГПК. [фирма] [населено място] е подала частна жалба срещу определение № 2713 от 19.09.2013 г. по гр. д. № 2347/2012 г. на Пловдивски окръжен съд, постановено в производство по чл. 248 ГПК, с което е оставено искането на жалбоподателя за изменение на въззивното решение, постановено по същото дело, в частта за разноските без уважение. Поддържа се довод за необоснованост на определението и несъобразяване на същото с Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения и § 2 от допълните разпоредби на същата. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и е допустима. ВКС, І г. о. като взе предвид изложените доводи и провери правилността на обжалваното определение, съобразно данните по делото и правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. ГПК, намира следното: С решение от 28.02.2013 г. по гр. д. № 2347/2012 г. Пловдивски окръжен съд, след като е отменил частично първоинстанционното решение, е уважил предявените от жалбоподателя срещу група физически лица искове за присъждане на обезщетение за ползване на недвижим имот УПИ І – стопанска дейност, в кв. 5 „Г” по плана на С. индустриална зона на [населено място]. Осъдил е ответниците да заплатят общо сумата от 27231 лв., както и сумата 994 лв., представляваща разноските, направени от жалбоподателя, ищец по иска, за въззивното производство за правна защита. С молба от 04.04.2013 г. [фирма], [населено място] и поискала въззивния съд да измени решението си в частта за разноските, като присъди пълният им размер съобразно договора за правна помощ сключен с адв. Б. С. от АК-П., възлизащ на 3564 лв. С обжалваното определение № 2713 от 19.09.2013 г. искането е оставено без уважение, като съдът се е позовал на нормата на чл. 36, ал. 2 ЗА и е намерил за неоснователно искането за съобразяване на § 2 от ДР на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като приета извън законовата делегация. Определението е постановено при правилно прилагане на закона. Неоснователно е позоваването на § 2 от ДР на Наредба № 1 за минималното адвокатско възнаграждение. Наредбата е издадена по силата на законова делегация – чл. 36 ЗА. С нея са определени минималните размери на адвокатските възнаграждения за всеки вид адвокатска услуга. Приетото в § 2 от ДР на Наредба № 1 надхвърля очертания с нормата на чл. 37 ЗА предмет на регламентиране с наредба, поради което в тази част тя, като подзаконов нормативен акт, противоречи на закона. В този случай съдът е длъжен да приложи разпореденото с акта от по-висока степен – чл. 15 от Закона за нормативните актове. В този смисъл е и разрешението, дадено в т. 3 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Като е уважил възражението за прекомерност и при определяне размера на възнаграждението, което следва да се присъди е съобразил само нормата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от цитираната Наредба № 1 от 09.07.2004 г., въззивният съд е постановил законосъобразно определение. Не е налице релевираното основание за отмяната му, поради което то ще бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г.о.