Определение № 5049 от 06.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3953/2023 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е по молба от М. П. П. и Е. Х. П. от [населено място], чрез адв. Б. Г., с искане за изменение на определение № 3164 от 21.06.2024 г., постановено по настоящото дело, в частта за разноските, с искане присъдените на ответниците Д. С. П., М. Д. Д. и С. Д. П. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 1500 лв. да бъдат намалени поради прекомерност. Ответниците по молбата Д. С. П., М. Д. Д. и С. Д. П., представлявани от адв. Д. П., са подали писмен отговор, в който са изразили становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., за да се произнесе взе предвид следното: С постановеното по настоящото дело определение № 3164 от 21.06.2024 г. не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 52 от 06.02.2023 г. по в. гр. д. № 513/2022 г. на Великотърновския окръжен съд и касаторите М. П. П. и Е. Х. П. са осъдени да заплатят на ответниците по жалбата Д. С. П., М. Д. Д. и С. Д. П. разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство в размер на по 1500 лв. Молбата за изменение на определението в частта за разноските е подадена е от надлежни страни и в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е основателна. Правото на разноски по делото е имуществено право на страната, която е постигнала позитивен правен резултат в рамките на спора по същество, респ. при обжалване пред съответната съдебна инстанция, тъй като съгласно чл. 81 ГПК разноски се дължат за всяка една от съдебните инстанции. Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на направените по делото разноски при отхвърляне на иска, респ. на жалбата, като с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена възможността да бъде намалено заплатеното от страната възнаграждение на адвокат в случаите, когато то е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Според практиката на ВКС /определение № 4235 от 29.06.2024 г. по гр. д. № 236/2024 г., ІІІ г. о., и др./ в хипотезата на обективно съединени искове, предявени с една обща искова молба, минималното адвокатско възнаграждение се определя за всеки от исковете поотделно, но в хипотезата на субективно предявени искове това правило следва да бъде приложено съобразно спецификите на конкретния случай. В настоящия случай е налице субективно съединение на искове по чл. 108 ЗС /исковата молба е подадена от посочените трима ищци срещу двамата ответници/, осъществената от пълномощника на ответниците по касационната жалба защита е идентична и спорът не се отличава със значителна фактическа и правна сложност. Заседания с участието на страните не са провеждани, а производството е приключило с постановяване на определение по чл. 288 ГПК за недопускане на касационното обжалване и по касационната жалба е депозиран един отговор от името на тримата ищци, чрез пълномощника им адв. Д. П.. С оглед на това, настоящият състав на ВКС намира за основателно направеното от касаторите възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатените от ответниците адвокатски възнаграждения от по 1500 лв., поради което същите следва да се редуцират до сумата от по 500 лв. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.,