Определение № 88 от 09.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 446/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр.1 вр. чл.248, ал.3, изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба /неправилно наименувана „касационна“ на адв. П. Л. П., в качеството му на процесуален представител на М. М. Г. срещу определение № 1612/25.11.2021 г., постановено от Окръжен съд Плевен по в.гр.д. № 585/2021 г., с което е оставена без уважение молбата на ад П. с правно основание чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение от 01.11.2021 г. по в.гр.д. № 585/2021 г. в частта относно възнаграждението, определено по реда на чл.38, ал.2 ЗА в полза на адв. П. чрез увеличаването му за всяка от двете съдебни инстанции от 115,50 лв. на 600,00 лв. Жалбоподателят поддържа, че изводите на съда за неоснователност на молбата по чл.248, ал.1 ГПК са неправилни, тъй като въззивният съд не е съобразил разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според която адвокатското възнаграждение се определя съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. Изхождайки от погрешното становище, че настоящото производство е по реда на чл.274, ал.3 ГПК, жалбоподателят е формулирал правни въпроси и моли да се допусне касационно обжалване на определението на въззивния съд и последното да бъде отменено и молбата по чл.248 ГПК за изменение на постановеното въззивно решение в частта за разноските, да бъде уважена. Насрещната страна – Прокуратура на Република България не е взела становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото, доводите на жалбоподателя и възраженията на насрещната страна приема следното: Настоящото производство е образувано по частна жалба срещу определение на въззивен съд, с което е оставена без уважение молба с правно основание чл.248 ГПК за изменение на постановеното от него въззивно решение в частта за разноските, т.е. жалбата няма характер на частна касационна жалба по смисъла на чл.274, ал.3 ГПК, а е частна жалба, която се разглежда по реда на чл.274, ал.2, изр.1 ГПК, вр. чл.248, ал.3, изр.2 ГПК. Частната жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по арг. от чл.248, ал.3, изр. 2 ГПК. С въззивно решение от 01.11.2021 г., постановено по в.гр.д. № 585/2021 г., Окръжен съд Плевен, е отменил частично първоинстанционното решение, с което предявените искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за неимуществени и за имуществени вреди са отхвърлени и вместо него е постановил друго, с което е уважил иска за неимуществени вреди за сумата от 500,00 лв., а този за имуществени - за сумата от 800,00 лв., като в останалата обжалвана част, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 8000,00 лв., е потвърдил първоинстанционното решение. С оглед изхода на спора, въззивният съд е осъдил ответника да заплати на адв. П. П. на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатна правна помощ в размер на 115,50 лв. за парвата инстанция и в размер на 115,50 лв. за въззивната инстанция. За да остави без уважение молбата с правно основание чл.248 ГПК, въззивният съд е приел, че дължимото на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение за адв. П. съобразно интереса по конкретното дело при съобразяване на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. в редакцията към момента на сключване на договора за правна помощ е в размер на 770 лв. при пълно уважаване на исковете, чиито размер е 8800,00 лв. С оглед частичното им уважаване – до размер от 1 300,00 лв., съдът е приел, че дължимото адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА е в размер на 115,50 лв. за всяка от двете инстанции. Определението е неправилно по следните съображения: Съгласно чл.38, ал.2 ЗА в случаите на предоставена безплатно адвокатска помощ по чл.38, ал.1 ЗА, когато насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, дължимо от насрещната страна. Осъществяването на предпоставките на чл.38, ал.2 ЗА задължава съда да определи адвокатско възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ адвокат в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл.36, ал.2 ЗА, като осъди другата страна да ги заплати. Разпределението на отговорността за разноски се извършва според правилата на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, които се прилагат във всяка съдебна инстанция. Съгласно чл.2, ал.4 и ал.5 от Наредба № 1 от 2004 г., минималният размер на адвокатското възнаграждение се определя за всяка инстанция и за всеки иск поотделно. При това положение, за предявените от ищеца два иска с цена съответно 8000,00 лв. и 800,00 лв., минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение по първия иск възлиза на 730,00 лв. съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредбата, а по втория иск – в размер на 300,00 лв. съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата. Първият иск е уважен частично – до размер от 500,00 лв., поради което дължимото адвокатското възнаграждение по него съразмерно уважената част, възлиза на 45,62 лв. Вторият иск е уважен изцяло и по него се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 лв., или общо минималният размер на адвокатското възнаграждение за всяка от двете инстанции по двата иска, възлиза на 345,62 лв. По изложените съображения обжалваното определение се явява неправилно и следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което да бъде изменено въззивното решение в частта за разноските на основание чл.248 ГПК, като Прокуратура на Република България бъде осъдена да заплати на адвокат П. П. още 460,24 лв. – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна защита пред двете съдебни инстанции, на основание чл.38, ал.2 ЗА /по 230,12 лв. за всяка инстанция/. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,