Определение № 8628 от 13.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7766/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. във връзка с чл. 166, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на на Район Слатина Столична община против определение № 26074 от 26.06.2026 г., постановено по адм. дело № 7813/2026 г. по описа на Административен съд София-град. С оспореното определение, по искане на Р. Р. Т., В. В. Д., В. Б. Д. и М. Г. С., чрез адв. Е. Т.-Кацева е спряно допуснато по закон предварително изпълнение на Заповед № РСЛ26-РД09-343/05.06.2026 г. на кмета на СО – район „Слатина“, с която на основание чл. 65, ал. 2 ЗОС е наредено да се изземе общинско жилище, находящо се в гр. София, [жк], [улица]. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 вр. чл. 236 АПК. Претендира се отмяна на обжалваното определение и постановяване на съдебен акт, с който да се отхвърли като неоснователно искането на Н. Д. И. за спиране на предварителното изпълнение на заповед № ДС—20-9 от 30.05.2025 г. на областния управител на област София. Ответникът – Р. Р. Т., В. В. Д., В. Б. Д. и М. Г. С., чрез адв. Е. Т.-Кацева, в представен отговор изразява становище за неоснователност на частната жалба. Моли за отхвърлянето й и за оставяне в сила на обжалваното определение. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира частната жалба за процесуално допустима като подадена срещу подлежащо на обжалване определение съгласно чл. 229, ал. 1, т. 2 вр. чл. 166, ал. 3 от АПК, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение Административен съд София-град е спрял допуснато по закон предварителното изпълнение на Заповед № РСЛ26-РД09-343/05.06.2026 г. на кмета на СО – район „Слатина“, с която на основание чл. 65, ал. 2 ЗОС е наредено да се изземе общинско жилище, находящо се в гр. София, [жк], [улица]. За да постанови определението си, първоинстанционният съд въз основа на представените доказателства е приел, че в случая става дума за жилищен имот, в който несъмнено има обзавеждане и оборудване, а липсват твърдения и данни жалбоподателите да разполагат с друго жилище, годно за живеене, поради което съдът приема, че предварителното изпълнение на заповедта ще доведе до застрашаване жизнено важни интереси на жалбоподателите и членовете на домакинството. Следователно, в конкретния случай са налице основания за спиране изпълнението на оспорената заповед, в съответствие с чл. 6 АПК, който, като регламентира принципа на съразмерност при упражняването на правомощията на администрацията, предвижда с административния акт да не се засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, както и да се избере по-благоприятната принудителна мярка. Предварителното изпълнение на заповедта би засегнало пряко основно човешко право на жалбоподателите и членовете на домакинството, което право е защитено от чл. 8, ал. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.. Обжалваното определение е правилно. Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, касаещи спирането на предварителното изпълнение на административния акт, тъй като същите съответстват на представените доказателства и на приложимия закон. Съгласно чл. 166, ал. 4 от АПК допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон /какъвто е случая – чл. 80, ал. 3 от Закона за държавната собственост/, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на чл. 166, ал. 2 от АПК. Съгласно последната разпоредба, съдът може да спре предварителното изпълнение, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда, като изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. Или условията за спиране на допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на закон, са наличие на нови обстоятелства, че предварителното изпълнение би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. В случая тези условия са налице. Правилно административният съд е ценил събраните доказателства, за да изведе извод, че предварителното изпълнение би могло да причини на оспорващите значителна и трудно поправима вреда. С оглед липсата на друг недвижим имот, в който ответниците живеят вече над 30 години, възрасттта на Р. Р. Т./ [възраст]/както и невъзможността с дохода си от пенсия,тя да плаща наем на свободен пазар, е обоснована необходимостта завишена защита на ползването на единственото й жилище, като израз на зачитане на правото на личен, семеен живот и на нейното жилище, заложено в чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), понятието „жилище“ по смисъла на чл. 8 ЕКПЧ, не се ограничава само до помещенията, които се обитават или са придобити на валидно правно основание. „Жилище“ е автономно понятие, което не зависи от квалификациите по вътрешното право. Дали дадено помещение представлява „жилище“, което попада под защитата на чл. 8, пар. 1 ЕКПЧ, зависи от фактическите обстоятелства, а именно- наличието на достатъчно силна и продължителна връзка с конкретното място (Buckley v. the United Kingdom, 25 September 1996, Reports 1996-IV, §§ 52-54, and Commission's report of 11 January 1995, § 63; Gillow v. the United Kingdom, 24 November 1986, § 46, Series A no. 109; Wiggins v. the United Kingdom, no. 7456/76, Commission decision of 8 February 1978, DR 13, p. 40; and Prokopovich v. Russia, no. 58255/00, § 36, ECHR 2004‑XI (extracts)). Следователно дали един недвижим имот представлява „жилище“ е фактически въпрос и не зависи от законосъобразността на осъществяване на държането или владеенето му според вътрешното право (ЕСПЧ, Решение от 22 октомври 2009, Paulic v. Croatia, ECLI:CE:ECHR:2009:1022JUD000357206, т. 31-32). В настоящия случай не се оспорва, че Р. Р. Т. живее във въпросния апартамент от над 30 години. Фактите по делото показват, че тя няма друго жилище. В посочения недвижим имот е и реалното местоживеене на физическото лице,както и че останалите ответници са израснали там със съзнанието за свой собствен дом. С оглед на изложените по-горе фактически обстоятелства, Р. Р. Т. е имала достатъчно силна и продължителна връзка с въпросния апартамент, за да може той да бъде считан за нейно „жилище“ по смисъла на чл. 8 от ЕКПЧ. В допълнение гаранциите на Конвенцията изискват намесата в правото на зачитане на жилището да бъде не само законосъобразна, но и пропорционална на легитимната цел, с оглед на конкретните обстоятелства на случая. Освен това нито една разпоредба на вътрешното право не следва да се тълкува и прилага по начин, несъвместим със задълженията на националната държава спрямо Конвенцията (Stanková v. Slovakia, no. 7205/02, § 24, 9 October 2007). В тази връзка, всяко физическо лице, изложен на риск от намеса в правото си на жилище, трябва по принцип да може да получи решение относно пропорционалността и разумността на мярката от независим съд, в светлината на относимите принципи по чл. 8 ЕКПЧ, независимо, дали според вътрешното право има право да обитава жилището (McCann v. the United Kingdom, no. 19009/04, § 50, 13 May 2008, ЕСПЧ, Решение от 22 октомври 2009, Paulic v. Croatia, ECLI:CE:ECHR:2009:1022JUD000357206, т. 42-43). В конкретния случай осъществяването на незабавно изземване на единственото жилище, преди окончателното решение на съда, по същество би представлявало непропорционална мярка спрямо баланса на интереси на обществото като цяло и на засегнатото лице. Същевременно ползването на изземвания имот до приключване на съдебното производство по обжалване на заповедта за изземване не застрашава живота и здравето на гражданите и не засяга особено важни държавни или обществени интереси, нито от по-късното й изпълнение ще последва значителна или труднопоправима вреда за трети лица. Предвид това, вредата на оспорващия може да се противопостави на онзи обществен интерес, заради който законодателят е допуснал предварителното изпълнение на административния акт по силата на закона. Обоснован е правният извод на решаващия съд за наличие на предпоставки за спиране на изпълнението на оспорената заповед и с оглед принципите за законност и за съразмерност по чл. 4 и чл. 6 от АПК. Съгласно чл. 4, ал. 2 от АПК административните актове се издават за целите, на основанията и по реда, установени от закона, а според разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от АПК административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. Тук следва да се посочи, че правомощията на административния орган не са безконтролни, тъй като същите следва да се подчиняват на цитираните принципи на АПК. Тези обстоятелства правилно са преценени от съда като обуславящи хипотезата на чл. 166, ал. 4 във вр. с ал. 2 от АПК, при наличието на която следва да бъде спряно предварителното изпълнение на обжалвания акт до приключване на съдебния спор по неговата законосъобразност. По изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение не страда от релевираните с частната жалба пороци, което налага оставянето му в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1, вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,