Решение № 5753 от 27.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11813/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Х. А. Р., гражданин на Ирак, чрез процесуалния му представител срещу решение № 32523 от 06.10.2025 г., постановено по адм. дело № 9020/2025 г. по описа на Административен съд – София - град, с което е отхвърлена жалбата му срещу решение № 4197 от 22.07.2025 г. на председателят на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) при Министерски съвет (МС), с което е постановен отказ да се предостави статут на бежанец и хуманитарен статут на чуждия гражданин. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт като постановен в нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва се извода на съда, че по отношение на лицето, търсещо закрила, не се установяват законовите предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут. Твърди се, че съдът не е извършил цялостна преценка на относимите факти и обстоятелства и не е отговорил на всички възражения в жалбата. По изложени в касационната жалба и в съдебно заседание съображения се претендира отмяна на първоинстанционното решение. С касационната жалба е направено и искане за преюдициално запитване. Претендира се и присъждане на разноски. Ответникът – председателят на Държавната агенция за бежанците /ДАБ/ при Министерския съвет /МС/ чрез процесуалния си представител в съдебно заседание моли за оставяне на касационната жалба без уважение. Не претендира присъждане на разноски. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема, че касационната жалба като подадена от надлежна страна в законоустановения срок е допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на съдебен контрол пред Административен съд – София - град е било решение № 4197 от 22.07.2025 г., на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 8 и чл. 75, ал. 1, т. 4, във връзка с чл. 9 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) на чуждия гражданин е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. С обжалваното съдебно решение съдът е отхвърлил жалбата на Х. А. Р.. За да достигне до този резултат, решаващият състав на административният съд е приел, че оспореният пред него акт е издаден от компетентен административен орган, в изискуемата писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно прилагане на материалния закон и в съответствие с неговата цел. Първоинстанционния съд е счел за правилен извода на председателя на ДАБ при МС, че изложената бежанска история от Х. А. Р. не обосновава предоставянето на бежански статут по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ, тъй като заявените от същия обстоятелства не могат да бъдат свързани с нито една от причините за преследване, посочени в закона. Посочено е, че в бежанската история няма обосновани фактически доводи за проявен спрямо Х. А. Р. акт на преследване от страна на официалните власти в Ирак, която се явява страната по произход за търсещия закрила. Констатирано е, че наведените в проведеното административно производство доводи, свързани със задържането му и изповядването на християнската му религия, не са нови. Подчертано е, че самият жалбоподател в интервюто препраща към производствата, проведени по повод предходните му молби за закрила и заявява, че те вече са обсъдени. Посочено е, че представените с последващата молба нови писмени доказателства - писмо, с peг. № ПН-1643/20.06.2023 г. на председателя на ДАНС и заповед № 5364з-3080/03.08.2023 г. на директора на Дирекция „Миграция" - МВР не съдържат нови обстоятелства във връзка с личната му бежанска история, които не са обсъждани в предходните производства. Съдът е отхвърлил като неоснователни доводите, че административният орган не е изпълнил указанията на съда, дадени с решение № 248 от 09.01.2024г. на АССГ. Констатирано е, че новите писмени доказателства са подробно обсъдени и в съответствие с мотивите на съда е изискано изрично становище от ДАНС и в производство по същество, посредством проведено интервю, са изяснени твърденията на търсещия закрила. Съдът е споделил изводите на административния орган относно обстоятелствата, че Х. А. Р. пребивава в страната от 25 г., че не желае да се завърне в страната си на произход, както и че е женен за българка не са сред основанията за закрила по смисъла на ЗУБ. На следващо място са обсъдени доказателствата, релевантни за предоставянето на хуманитарен статут, като е счетено, че не са налице и основанията по чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ. Този извод е мотивиран с факта, че Х. А. Р. е напуснал доброволно, а не поради опасност да бъде осъден на смъртно наказание или екзекуция или пък да бъде подложен на изтезание или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Съдът е посочил, че това е прието и обсъдено и в предходните решения на административния орган, в т.ч. и преминалите през съдебен контрол. Изхождайки от бежанската история на Х. А. Р. и от актуалните данни за обществено-политическата обстановка в Ирак, дадени със справки на дирекция "Международна дейност" при ДАБ - МС, първоинстанционният съд е приел, че не са налице материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ, съгласно която норма хуманитарен статут се предоставя на чужденец, принуден да напусне или да остане извън държавата си по произход, тъй като в тази държава е изложен на реална опасност от тежки посегателства, като тежки и лични заплахи срещу живота или личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Съдът посочва, че фактът, че Х. А. Р. е [заличен текст], чиято етническа и религиозна принадлежност го е поставила в опасност, вече са били обсъждани и са подробни разгледани в решение № 5990 от 22.10.2021 г., по адм. дело № 8542/2021 г., по описа на АССГ, оставено в сила с решение № 3637 от 15.04.2022 г., по адм. дело № 12466/2021 г., на Върховния административен съд. Констатирано е, че в актуалната справка, представена пред съда е посочено, че в Ирак се провеждат редовни конкурентни избори, а различните партийни, религиозни и етнически групи в страната като цяло разполагат с представителство в политическата система. Посочено е, че в хода на производството Х. А. Р. не е представил нови доказателства в тази насока. Съдът е констатирал липса на представени доказателства за нарушение на “принципа за забрана за връщане" по чл. 33 от Женевската конвенция за бежанците, чл. 4, ал. 3 ЗУБ, чл. 18 от Хартата за основните права на ЕС, относими към предоставянето на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Съдът задълбочено е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на претенцията на касатора и е изложил обосновани и законосъобразни правни изводи, които се споделят изцяло от настоящата инстанция. Неоснователен е доводът за немотивираност на обжалваното решение. Съдът подробно е обсъдил обстоятелствата по изложената бежанска история, направил е анализ на доказателствата и ги е свързал с относимата правна норма, съобразил е представената по делото справка № МД-02-497 от 18.09.2025 г. на дирекция "Международна дейност" на ДАБ при МС относно актуалната ситуация в държавата на произход - Ирак. Обсъдена е личната бежанска история на кандидата за убежище, както и възраженията на страните. От представените по делото доказателства съдът не е установил заплаха, която да поражда у кандидата основателен страх от преследване поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение по смисъла на чл. 8, ал. 1 - 6 ЗУБ. Заявените в административното производство причини, поради които чужденецът не желае да се завърне в страната по произход, вече са обсъдени в решенията, с които са приключили предходните административни производства, както и в съдебните решения по обжалването им, като е прието, че същите не представляват основание за предоставяне на статут на бежанец. По тези съображения крайният извод на първостепенният съд за отсъствие на материалноправните предпоставки за предоставяне на бежански статут на чужденеца по смисъла на чл. 8 ЗУБ е обоснован и правилен. Правилен е също изводът на първостепенния съд, че не са налице предпоставките на чл. 9 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. В настоящият случай не се установява лицето да е било принудено да напусне Ирак поради това, че там е било изложено на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция. Липсват категорични доказателства, а и не се твърди, наличие на конкретна заплаха за живота, сигурността и свободата на чужденеца поради насилие, възникващо от ситуации, като въоръжен конфликт, нито за опасност от наказание, изтезание или други форми на нечовешко или унизително отношение. Както и в предходните производства установената фактическа обстановка не дава основания да се приеме, че кандидатът за статут е бил принуден да отпътува от Ирак поради реална опасност от тежки посегателства, тъй като напускането на страната се дължи на причини, които са извън предпоставките на чл. 9 ЗУБ. В тази насока съдът е направил анализ на хипотезата на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ, даваща основание за предоставяне на хуманитарен статут и тогава, когато чужденецът е принуден да напусне или да остане извън държавата си по произход, тъй като в тази държава е изложен на реална опасност от тежки и лични заплахи срещу живота или личността му като гражданско лице поради насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. В настоящия случай правилно е отчетено от съда и постановеното решение на Съда на ЕС от 17.02.2009 г. по дело C-465/07 по тълкуването и приагането на чл. 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. (приложимо и по отношение на действащата вече Директива 95/2011) относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила. Съгласно това решение съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение характеристики; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В случая тези критерии не са изпълнени. За хипотезата на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ е извършен от административния съд анализ на предоставената от Х. А. Р. бежанска история и актуалната информация относно Ирак. Административен съд – София - град е обсъдил данните в справки на дирекция "Международна дейност" при ДАБ, на който се е позовал административният орган. В хода на касационното производство представителят на ответника е депозирал като писмено доказателство пред настоящата инстанция актуална справка вх. № МД-02-100 от 12.03.2026 г. относно общото положение, актуалната политическа и икономическа обстановка в Ирак, която, предвид спецификата на производството по ЗУБ, настоящата касационна инстанция следва задължително да вземе предвид при преценка законосъобразността на съдебното решение в частта, в която е отхвърлена жалбата на чуждия гражданин срещу отказа да му бъде предоставена субсидиарна закрила по чл. 9 ЗУБ. Видно от същата в Ирак понастоящем не се установява обща ситуация на ширещо се насилие или въоръжен конфликт със степен да не може да бъде осигурена защита на кандидата за статут в страната му на произход. При тези данни правилно е заключението на решаващия съд, че не са налице предпоставките на чл. 9 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут на чужденеца. Следва да се отбележи, че посочените от кандидата за статут причини за желанието му да получи закрила, освен, че не са подкрепени с доказателства, не са сред основанията обосноваващи предоставяне на хуманитарен статут. Настоящата инстанция следва да отбележи и това, че доколкото става въпрос за поредна, т.е. последваща молба за закрила, то обектът на изследване за приложението на материалния закон се ограничава до наличието на въобще на нови обстоятелства съгл. чл. 13, ал. 2 ЗУБ, сочени от търсещия закрила, на второ място - съществеността на тези обстоятелства относно личното му положение или държавата на произход и на трето - преценката на тяхната основателност. Правилен и обоснован е направения извод от първостепенния съд, че в настоящото производството, чужденецът не заявява нови обстоятелства от бежанската му история, с оглед на посоченото от него в предходните производства. В тази връзка същите не могат да се приемат като „нови обстоятелства“, които да обосновават предоставянето на статут по смисъла на ЗУБ. На следващо място, обстоятелството, че Х. А. Р. пребивава в страната от 2001 г., че не желае да се завърне в страната си на произход, както и че е женен за българка от 2016 г., не са сред основанията за закрила по смисъла на ЗУБ. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд – София - град е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, на касатора не се дължат разноски. На ответната страна също не се дължи присъждане на разноски, тъй като такива не са претендирани. По отношение на особеното искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС относно тълкуването на чл. 31, § 5 от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на съвета от 26.06.2013 г. относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила, а именно: дали уреденият срок е преклузивен и какви са правните последици от неговото пропускане съдът намира, че същото е неоснователно при следните съображения: Според чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) Съдът в Люксембург е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на договора и валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава-членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановен нейният акт, да поиска от СЕС да се произнесе, а в случай, че въпросът е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право (настоящото производство е едноинстанционно и постановеното по него решение не подлежи на обжалване съгласно чл. 215, ал. 7, т. 3 ЗУТ), тази юрисдикция е длъжна да сезира СЕС. Но съгласно постоянната практика на Съда в Люксембург при установеното с чл. 276 ДФЕС разпределение на правораздавателните правомощия между националните юрисдикции и СЕС, националният съд, който единствен е пряко запознат с обстоятелствата по делото, с което е сезиран, както и с доводите на страните, и който трябва да поеме отговорността за съдебното решаване на спора, е в състояние най-добре да прецени - предвид особеностите на всяко дело и тъй като го познава в неговата цялост - както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на СЕС (в този смисъл решение от 22.06.2000 г. на СЕС по дело С-425/98, Marca Mode; решение от 01.04.2008 г. на СЕС по дело С-212/06; решение от 28.11.2018 г. на СЕС по дело С-328/2017 г. и др.). В случая цитираната за тълкуване разпоредба на Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26.06.2013 г. е ясна и не подлежи на тълкуване. Срокът за произнасяне по смисъла на цитираната Директива е 2 месеца то подаването на молбата, но какви ще са последиците от неговото пропускане е въпрос, която всяка национална съдебна институция следва да реши. Съдът в Люксембург е компетентен да тълкува актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза., но не и изследва последиците от разпоредба, която фиксира срок за произнасяне на административния орган при евентуалното неспазване на срока. Как действа административният орган и дали срокът за неговото решение е преклузивен или инструктивен е въпрос на национална уредба. Поради това искането за отправяне на преюдюциално запитване до Европейския съд за тълкуване на чл. 31, пар. 5 Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26.06.2013 г от неоснователно. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, второ отделение