Определение № 2357 от 31.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1710/2026 г.

Производството е по чл.309 ГПК, вр. чл.282 ГПК, образувано по искане на ищцата Р. В. Б., материализирано в подадената от нея молба за отмяна с вх. № 3251/15.06.2026г., за спиране на изпълнението на атакуваното влязло в сила въззивно решение №2/06.01.2026г. по в.т.д. №418/2025г. на Апелативен съд -Варна. С въззивното решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение №118/15.07.2025г. по т.д.№265/2025г. на ОС- Разград, като краен резултат са отхвърлени предявените от Р. В. Б. срещу „БАНКА ДСК“ АД иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД за прогласяване за нищожен на сключен между страните договор за ипотечен кредит от 07.08.2007г. и иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД за горницата над 14 652,50 лева до предявения размер от 26 419,35 лева. /равностойни на 13 508 евро/, като са присъдени в полза на ответника съдебни разноски в размер на 1059,38 лева /равностойни на 543,26 евро/. С разпореждане №1855/27.07.2026г. на Председателя на Първо търговско отделение на ВКС инкорпорираното в молбата за отмяна искане по чл.309 ГПК е оставено без движение и на ищцата са дадени указания да внесе по специалната сметка на ВКС за обезпечения сума в размер на 13 508 евро /равностойността на 26 419,35 лева/. С молба вх. на ВКС №16472/30.07.2026г. ищцата е доуточнила, че искането за спиране на принудителното изпълнение се отнася единствено до възложените й съдебни разноски в размер на 1059,38 лева /равностойни на 543,26 евро/. Производството по чл.309, ал.1 вр. чл.282 ГПК касае случаите, в които е налице влязло в сила въззивно осъдително решение, по което вече може да бъде (или е) издаден изпълнителен лист за принудително събиране на дълга чрез ЧСИ/ДСИ. Тъй като въззивното решение е окончателно и изпълняемо, единственият начин длъжникът да спре принудителните действия, докато Върховният касационен съд разглежда молбата му за извънредна отмяна, е именно по този ред. Задължително условие за уважаване на искането е длъжникът предварително да внесе по сметката на съда надлежно обезпечение (гаранция), което при парични вземания е в размер на цялата присъдена сума заедно с лихвите. По посочения ред може да се спира изпълнението само на решения, които подлежат на принудително изпълнение - т.е. на осъдителни въззивни решения (чл.404 т.1 ГПК), но не и по отношение на решения, постановени по установителни искове, или на решения, с които са отхвърлени предявени осъдителни искове. По тези искове търсената защита се изчерпва със силата на пресъдено нещо, при което постановеното решение не се ползва с изпълнителна сила. Поради това макар и на жалбоподателката неправилно да й е било указано внасянето на гаранция в размер на 13 508 евро, самото решение не подлежи на спиране. Произнасянето на съда в решението на Варненски апелативен съд относно разноските, макар и инкорпорирано в съдебния акт, има характер на определение, а определенията на съда, с изключение на прекратителното определение поради отказ от иска, не подлежат на отмяна по реда на чл.303 ГПК (т. 6 на ТР № 7/2017 г. по т.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС ), поради което искането за спиране изпълнението на влязло в сила съдебно решение в частта за разноските се явява неоснователно. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение,