Определение № 314 от 20.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 318/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Чез разпределение България” АД, [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 3613/ 18.06.2020 г. по гр.д.№ 159/ 2020 г. /допълнено в частта за разноските с определение по същото дело от 09.11.2020 г./, с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 79946/ 2018 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на А. М. Б. и М. П. Б. по 35 000 лв обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука настъпила на 16.05.208 г., при която е починал синът им И. А. М., със законната лихва върху тази сума от датата на злополуката до окончателното й изплащане и е разпределена отговорността за таксите и разноските по делото, като исковете са отхвърлени за разликата до пълния им предявен размер от по 100 000 лв. Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на „Чез разпределение България” АД - „Застрахователна компания Уника живот“ АД. Ищците не са обжалвали така постановеното въззивно решение, поради което в частта, в която исковете им са отхвърлени, същото е влязло в сила. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени в следния смисъл: следва ли съдът да намали в по-голяма степен размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от смърт, настъпила вследствие трудова злополука, когато установи, че злополуката е настъпила по причина на грубо небрежното поведение на пострадалия; и следва ли съдът да приспадне от размера на дължимото обезщетение за настъпила вследствие трудова злополука смърт на родителите на пострадалия застрахователното обезщетение, което е получено от сина на пострадалия, явяващ се негов законен наследник. Касаторът счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответните страни А. М. Б. и М. П. Б. оспорват жалбата като поддържат, че по поставените въпроси разрешенията на въззивния съд не противоречат на практиката на ВКС. Според тях съдебните актове, на които се позовава касаторът в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, са постановени при различни обстоятелства и не могат да бъдат съотнесени към настоящето дело. Излагат и съображения за правилност на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи отчасти предявените искове, въззивният съд приел чрез препращане по реда на чл.272 ГПК, че И. М., който бил син на ищците, изпълнявал по трудов договор в предприятието на ответника длъжността „ел. монтьор, изграждане/поддържане/ремонт на ел.линии и мрежи“ в Дирекция „Експлоатация и поддържане“ срещу месечно трудово възнаграждение в размер 996 лв. С декларация от 02.07.2015 г. работникът декларирал, че се задължава да спазва Правилника за безопасност и здраве при работа с електрически уредби на електрически и топлофикационни централи и по електрически мрежи (ПБЗРЕУЕТЦЕМ), като не работи еднолично, по време на работа да използва винаги предпазните средства, необходими и предоставени от работодателя за защита и преди започване на работа, стриктно да изпълнява и изисква да бъдат спазвани всички организационни и технически мерки, обезопасяващи работното място, включително поставяне на табели и ограждения; проверка за отсъствие на напрежение, поставяне на заземления в непосредствена близост или на самото работно място. През 2017 г. И. М. успешно издържал тест за знания и квалификационни умения за работа по ПБЗРЕУЕТЦЕМ. Били му предоставени защитни средства, включително ръкавици, каска, диелектрични боти/килимче, указател до 1000 волта, монтьорски колан, инструменти с изолирани дръжки. На 16.05.2018 г. с трима други служители на ответника И. М. отстранявал паднали върху въздушна електропроводна линия дървета. Към 12,30 часа групата се разделила, като И. М. провел разговор с прекия си ръководител за възникнал проблем по въздушна електропроводна линия „Сердика“ и бил инструктиран да се свърже с дежурния диспечер от специализираното диспечерско звено. След проведен разговор с дежурния диспечер пострадалият започнал обход на въздушния електропровод, при който намерил прекъсната мостова връзка на първа фаза на отклонителен стоманорешетъчен стълб № 9. М. поискал от диспечера изключване и заземяване на линията в подстанция Плевен 1, за да може да възстанови прекъснатата мостова връзка. Диспечерът обаче се обадил по грешка в подстанция Плевен 2 и изключването и заземяването на линията станало в тази станция. В резултат в района, в който работел И. М., линията останала под напрежение. В 13,02 часа диспечерът съобщил на И. М., че линията е изключена и осигурена, и че по нея може да се работи при спазване на правилата по техника на безопасност. М. потвърдил, че ще спазва правилата за безопасност, но се качил на отклонителния стълб по опряната в него метална стълба без преди това да извърши проверка за напрежение и без да постави заземители /макар в служебната кола, която използвал, да имало диелектрични ръкавици, боти и килимчета, преносими заземители до и над 1000 волта, указатели за напрежение до и над 1000 волта и други защитни средства/. Вследствие нарушаването на допустимите изолационни разстояния до проводниците на линията, той попаднал под напрежение и изгубил живота си. С декларация от 22.05.2018 г. ответникът декларирал пред ТП на НОИ, че настъпилата смърт на И. М. на 16.05.2018 г. е вследствие на злополука по време, докато последният е изпълнявал трудовите си задължения. С разпореждане № 22131 от 28.06.2018 г. на ТП НОИ – София, в сила от 21.07.2018 г., злополуката била призната за трудова. Родителите на починалия преживели тежко събитието, изпаднали в остър емоционален стрес, който впоследствие бил трансформиран в посттравматично стресово разстройство. И при двамата било налице повишено ниво на тревожност, загуба на увереност, засилена психологическа потребност от усещане за подкрепа на близките си. При тези фактически установявания съдът извел, че смъртта на И. М. е настъпила при трудова злополука, установена по надлежния ред с влязъл в сила акт. В този случай работодателят дължал обезщетение за всички вреди от нея, освен ако пострадалият е причинил увреждането умишлено. От доказателствата по делото умисъл при пострадалия не се установявал, а отговорността на работодателя била обективна и по друга причина той не можел да се освободи от нея. Тя можело само да бъде намалена, ако работникът е съпричинил вредите с груба небрежност. Такава съдът приел че е налице, защото въпреки изрично отправеното до М. от диспечера указание да спази необходимите правила за безопасни условия на труд и въпреки притежавания от него 23 годишен професионален опит и стаж, той не извършил проверка за отсъствие на напрежение и поставяне на заземления в непосредствена близост или на самото работно място. Съдът приел, че каузалният принос за настъпването на смъртта на И. М. на 16.05.2018 г. бил в съотношение от 65 % (2/3) от страна на служителя и 35 % (1/3) от страна на работодателя. Посочил, че спорът между страните пред него е концентриран по въпросите в какъв процент следва да бъде намалено дължимото обезщетение и по приложението на чл.200 ал.4 КТ във връзка с извършеното заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 120 960 лв на сина на пострадалия. Намерил, че действията и бездействията на И. М. значително допринесли за фаталния му край и че те имат значително по-голяма тежест от другите фактори, стоящи в каузален принос със злополуката. Съотношението обаче не било по-голямо от 2/3. Нямало основание и за приложение на чл.200 ал.4 КТ. Застрахователното обезщетение по задължителна застраховка „Злополука” се получавало от законните наследници на починалото при злополуката лице. Когато се присъждало обезщетение на родители на починалия, то не можело да бъде намалявано със застрахователното обезщетение, получено от законните наследници на починалия. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставенитe от жалбоподателя въпроси обуславят обжалваното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Приложените към изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдебни актове не дават на тези въпроси разрешения, които да са противоположни на правните изводи на въззивния съд. Неправилно касаторът извежда такова противоречие от наличието на влезли в сила решения, в които степента на съпричиняване от страна на пострадалия е определена в по-голям размер. Величината на приноса при причиняване на вредите е факт, който се извежда от конкретно установените по делото обстоятелства. Затова когато определя степента на съпричиняване съдът не дава правни разрешения, а се произнася по фактите. При това произнасяне е съобразена установената практика /срв. решение № 21/ 12.03.2018 г. по гр.д.№ 1459/ 2017 г., ІІІ г.о. и цитираните в него/, според която съпричиняването се степенува в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства. Съобразена е и съдебната практика /цитирана в решението на въззивния съд/, според която заплатеното застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Злополука” сключена от работодателя, се получава от законните наследници на починалото при злополуката лице. Когато се присъждат обезщетения на възходящите на починалия лица, които не са призовани към наследяване, съдът не може да намалява определеният за тях размер на обезщетението с полученото от други наследници. Не е прието нещо различно в соченото от касатора решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 1405/ 2016 г. В него не е разглеждана хипотеза, в която обезщетението по застраховка „трудова злополука“ е платено на трети лица, а не на ищеца. Разгледана е хипотеза, в която обезщетението е платено пряко на ищеца /пострадалия от трудовата злополука/ и закономерно е прието, че в този случай разпоредбата на чл.200 ал.4 КТ е приложима. С оглед изложеното не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. При този изход на спора право на разноски в касационното производство имат само ищците. Те не са сторили такива, но оказалият им безплатна адвокатска помощ процесуален представител има право на възнаграждение при условията на чл.38 ал.2 ЗА. Неоснователно обаче същият претендира да му бъдат присъдени по 1 896 лв възнаграждение за защита на всеки от ищците т.е. общо 3 792 лв. В хипотезата по чл.38 ал.2 ЗА размерът на възнаграждението се определя по НМРАВ и съгласно чл.7 ал.2 т.4 от същата наредба при интерес от 70 000 лв то е дължимо от ответника в размер 2 630 лв. По изложените съображения съдът