Определение № 261 от 10.08.2020 г. на ВКС по т. д. № 920/2020 г.

Производството е по чл.274 ал.2 вр. с ал.1 т. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Х. Компани С. Д. /с търговско наименование Х. Асюранс/, чрез адв. К. Л. П. против разпореждане от 04.03.2020 год., по в.т.д. № 5452/2015 год. на Апелативен съд София, с което е оставена без уважение молбата на дружеството от 06.01.2020 год., за издаване от въззивния съд, на основание чл. 404 т. 1 пр. 2 от ГПК, на изпълнителен лист по разпореждане от 29.09.2015 год.по т.д. № 5468/2018 год. на СГС. Жалбоподателят оспорва правилността на постановеното разпореждане с аргументи, че разпореждането на СГС, с което се признава и допуска изпълнението в Република България на съдебно осъдително решение, със страни ищец жалбоподателя и ответници българските дружества „Транскапитал“ ЕООД и „Булстрад“ АД, би могло да се приравни на първоинстанционно решение, постановено по уважен осъдителен иск. По тази логика и въззивното решение / в случая по същото дело на САС /, с което е потвърдено разпореждането от 29.09.2015 год. по т.д. № 5468/2018 год. на СГС, може да се приравни на осъдително въззивно решение, предпоставящо следователно правото на страната да получи изпълнителен лист за присъдените суми по силата на нормата на чл. 404 т. 1 ГПК. Ответната страна – ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ – оспорва частната жалба, позовавайки се на чл. 405 ал. 4 пр. 2 ГПК във вр. с чл. 404 т. 2 и т. 3 ГПК, според които изпълнителен лист, издаден въз основа на чуждестранно съдебно решение, което подлежи на изпълнение в Република България, респ. по което е допуснато изпълнение на територията на Република България, не се предава на кредитора, докато решението по допускане на изпълнението не влезе в сила. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе настоящият състав съобрази следното: По в. т. д. № 5452/2015 год. на Апелативен съд София е постановено решение на 18.12.2019 год., потвърждаващо разпореждане на Софийски градски съд по т. д. № 5468/2015 год., за признаване и допускане на изпълнение на територията на Република България на съдебно осъдително решение № 2004/003207 от 13.03.2009 год. на Търговски съд в [населено място]. Въззивното решение е обжалвано с две касационни жалби, подадени от българските дружества, по които жалби е образувано т.д. № 921/2020 год. на ВКС, I т.о. Междувременно в срока за обжалване на въззивното решение е подадена оставената без уважение с обжалваното тук разпореждане молба вх. № 91/06.01.2020 год., уточнена с молба вх. № 339/09.01.2020 год., за издаване на изпълнителен лист, на основание чл. 404 т. 1 предл. 2 ГПК за сумите по решение № 2004/003207 от 13.03.2009 год. на съда в [населено място], като са изложени твърдения, че това са суми, присъдени съгласно разпореждането на Софийски градски съд по т. д. № 5468/2015 год., потвърдено с решение № 2838/18.12.2019 год. на Апелативен съд София по в. т. д. № 5452/2015 год. Частната жалба е неоснователна. Изпълнителните основания, предпоставящи издаването на изпълнителен лист, са изчерпателно посочени в разпоредбите на чл. 404 ГПК. В приложното поле на чл. 404 т. 3 ГПК попадат актовете, предвидени в Регламент / ЕО / № 44/2001, приет за приложим към настоящия правен спор от въззивната инстанция. В чл. 38 от Регламент / ЕО / № 44/2001 изрично е постановено, че съдебното решение, постановено в държава-членка, се изпълнява в друга държава - членка, когато по искане на заинтересованата страна, то бъде обявено за изпълняемо там. Правилата на тази процедура се съдържат в чл.38 - 56 от Регламент / ЕО / № 44/2001, препращат към българския процесуален закон и предпоставят провеждане на процедура по чл.623 ГПК. Съдебното решение за допускане изпълнението на чуждестранното съдебно решение не е осъдително, но влизането му в сила поражда изпълнителната сила на чуждестранното осъдително решение на територията на Република България, съответно – качеството на последното като изпълнително основание по чл.404 т.3 ГПК, въз основа на което следва да се издаде изпълнителен лист по чл. 405 ал.1 ГПК. С оглед изложените съображения правните доводи на частния жалбоподател, поставящи знак за равенство в процесуалните последици между осъдително въззивно решение, постановено по реда на чл. 258-273 ГПК, и въззивното решение на Апелативен съд София, постановено по реда на чл. 623 ал. 6 ГПК, не намират опора в закона. Следва да се споделят изводите на състава, постановил обжалваното тук разпореждане, за завършеност на процедурата по екзекватура, като предпоставка за издаване на изпълнителен лист по реда на чл. 404 т. 3 ГПК. В случая е налице висящност на спора предвид депозираните две касационни жалби срещу решение № 2838/18.12.2019 год. на Апелативен съд София по в. т. д. № 5452/2015 г.. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение