Решение № 3894 от 07.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11983/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началника на отдел „Миграция“ при Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), при Министерство на вътрешните работи (МВР), подадена чрез процесуалния представител юрисконсулт А. Алипиева, срещу решение № 33941 от 17.10.2025 г., постановено по адм. д. № 6747/2025 г. по описа на Административен съд София-град, с което по жалба на Б. Й., гражданин на Турция, роден на [дата], в Силван, с персонален номер [номер], притежаващ паспорт № [номер], издаден на [дата] е отменена Заповед рег. № 513з – 6877 от 09.06.2025 г. на началник отдел „Миграция“ към СДВР, с която се отказва предоставяне на продължително пребиваване в Република България по заявление вх. № 101412 / 20.05.2025 г. и преписката е върната на началника на отдел „Миграция“ при Столичната дирекция на вътрешните работи за ново произнасяне по заявлението на Б. Й.. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на оспореното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Иска се отмяна на съдебното решение и вместо него постановяване на друго решение, с което да бъде отхвърлена жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – Б. Й., в писмен отговор, чрез адвокат С. Станчев, оспорва касационната жалба. Изразява искане оспореното решение на Административен съд София-град да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл.211, ал.1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на Б. Й., гражданин на Турция, роден на [дата], в Силван, срещу Заповед рег. № 513з – 6877 от 09.06.2025 г. на началник отдел „Миграция“ към СДВР, с която се отказва предоставяне на продължително пребиваване в Република България по заявление вх. № 101412 / 20.05.2025 г. С обжалваното решение е отменен оспореният административен акт. За да постанови този резултат съдът е приел, че от събраните в хода на съдебното производство писмени и гласни доказателства се установява, че турският гражданин и неговата съпруга имат осигурено жилище на територията на Република България, което е видно от: представен договор за наем, заявление до домоуправителя за вписването в книгата на етажната собственост като ползватели с приемо-предавателен протокол към него, доказателства за заплащане на разходи за ползването по Закона за управление на етажната собственост (ЗУЕС). В производството пред АССГ също са приети свидетелски показания на собственика на имота и наемодател, който потвърждава, че жилището се използва от семейството на жалбоподателя, в същото се намират негови вещи, както и че той живее там със съпругата си. Съдът е формулирал извод, че тези доказателства, ценени в тяхната съвкупност, обосновават заключение, че Б. Й. има осигурено жилище на територията на страната. Същото е установеното и при проверката, извършена от служители на отдел „Миграция“, отразено в докладна записка рег. № 513р-56489/ 30.05.2025. В нея е посочено, че при проверката на място не е установен търсеният чужд гражданин, но на адреса е установен А. Ч., който е собственик на жилището и потвърждава, че в същото живее Б. Й.. От страна на административният съд е прието, че събраните по делото доказателства, преценени в тяхната съвкупност, водят до извод за незаконосъобразност на заключението на административния орган за наличие на основание по чл. 10, ал. 1, т. 23 от ЗЧРБ. Обжалваното решение е правилно, като изложените в него мотиви се споделят изцяло и от настоящия касационен съдебен състав. Съгласно чл. 24, ал.1, т.10 от ЗЧРБ, разрешение за продължително пребиваване могат да получат чужденци, които притежават виза по чл. 15, ал. 1 и са получили право на пенсия съгласно законодателството на Република България, държавата си на произход или друга държава, и разполагат с достатъчно средства за издръжка в страната, като задължително изискване за получаване на такова разрешение е лицето да има и осигурено жилище - чл. 24, ал. 2, предложение първо от ЗЧРБ. В чл. 23 от ППЗЧРБ са определени документите, които се изискват при издаване на разрешение за продължително пребиваване в посочения случай, а по аргумент от чл. 24, ал. 2 от ЗЧРБ, за получаване на разрешение за продължително пребиваване лицата трябва да имат осигурено жилище. По делото липсва спор относно гражданството и статута на жалбоподателя, както и че за получаването на разрешение за продължително пребиваване същият е заявил, че разполага с жилище на адрес: гр. София, [жк], [адрес]. Към административната преписка са приложени договор за наем, заявление до домоуправителя за вписването на Б. Й. и съпругата му в книгата на етажната собственост като ползватели с приемо-предавателен протокол към него, доказателства за заплащане на разходи за ползването по Закона за управление на етажната собственост. Собственикът на имота потвърждава, че Б. Й. е наемател на неговия имот, ползва го, обзавел го е, в жилището има негови вещи, тоалетни принадлежности и др. В имота се наблюдават следи от ползването му. Потвърждава също, че е получил сведения от Б. Й., че на последния се налага да замине за чужбина във връзка с някакви документи по отношение заявлението му за пребиваване в страната. При така събраните доказателства /посочени в предходния абзац/ не може да бъде споделен изводът в оспорения административен акт, че Б. Й. не живее на адреса, същият е посочен единствено с цел получаване на право на продължително пребиваване, а предоставените от турския гражданин данни са неверни. В действителност липсват каквито и да е доказателства, които да оборват коментираните в предходния абзац доказателства. Неправилно административният орган се е основал на становище № 513р-60456 от 09.06.2025 г. на главен инспектор в отдел „Миграция“ при СДВР. От така удостовереното в същото, в резултат от проверката от 29.05.2025 г. не може да се направи извод, че Б. Й. няма намерение да се установи трайно в Република България. Установеното отсъствие от адреса в момента на проверка не може да обоснове извод, че турският гражданин трайно не пребивава на адреса. Неговото отсъствие е обяснено от собственика на имота и наемодател, който потвърждава данните и в свидетелските си показания пред съда. По тези съображения и по мотивите на първоинстанционния съд, към които настоящата касационна инстанция препраща на основание чл.221, ал.2, изр.2 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че решението на Административен съд София-град е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, в полза на касационния ответник следва да се присъдят направените в производството разноски в размер на платеното адвокатско възнаграждение от 511,30 евро. Разноските следва да се възложат на Столична дирекция на вътрешните работи, в чиято структура се намира административният орган. Предвид изложеното и на основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,