Определение № 48 от 15.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4197/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.1, т.2, вр. чл.248 ГПК. С решение № 83 от 07.06.2021 г. по в. гр. д. № 309/2020 г. на Разградския окръжен съд, имащо характер на определение по чл.248 ГПК, е оставена без уважение молба вх. № 1505/18.05.2021 г. на М. Б. Б. за допълване на решение № 17 от 24.02.2021 г. по същото дело, при което съдът да се произнесе по искането за присъждане на разноски за първоинстанционното производство. Прието е, че с диспозитива на основното решение въззивният съд е отменил решението на първата инстанция по чл.248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на М. Б. за присъждане на разноски за първата инстанция по претенциите по сметки, като същевременно сам въззивният съд е присъдил тези разноски съобразно изхода на делото и това е сторено с изричен диспозитив, затова не се налага допълване на основното решение в тази част. Частна жалба срещу решение № 83 от 07.06.2021 г. по в. гр. д. № 309/2020 г. на Разградския окръжен съд е подадена от М. Б.. Тя счита решението за неправилно, иска отмяната му и присъждане на разноските за първата инстанция, както и разноските за производството пред ВКС. Ответникът в производството Д. К. Д. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд в настоящия си състав счита, че частната жалба е процесуално допустима, а по същество – неоснователна. Искането на М. Б. Б. да ѝ бъдат присъдени сторените разноски за първоинстанционното производство във връзка с предявената от нея претенция по чл.346 ГПК, вр. чл.31, ал.2 ЗС е било уважено още от Разградския районен съд, който на стр.8 от постановеното решение от 03.08.2020 г. по гр. д. № 779/2014 г. е определил тези разноски в размер на сумата от 2816 лв., съразмерно на уважената част от претенцията, а с диспозитива на решението е присъдил тази сума. От своя страна въззивният съд във втория абзац на диспозитива на основното си решение № 17 от 24.02.2021 г. по в. гр. д. № 309/2020 г., с който намалява присъдената от районния съд в полза на се М. Б. сума по чл.31, ал.2 ЗС, изрично е посочил, че отменя първоинстанционното решение и в частта „за сумата над 2373,61 лв. за направени разноски пред районния съд “, а с предпоследния диспозитив въззивният съд е посочил, че потвърждава същото решение на районния съд в останалата част. При тези данни следва да се приеме, че въззивният съд също се е произнесъл за дължимите разноски, които Д. Д. трябва да заплати на М. Б. за първоинстанционното производство във връзка с уважената претенция по чл.346, ал.2, вр. чл.31, ал.2 ЗС, които възлизат на 2373,61 лв. Отделно от това въззивният съд, след промяна на сумата по уважената претенция по чл.31, ал.2 ЗС, е коригирал държавните такси, дължими на районния съд по тази претенция, а освен това е присъдил на М. Б. и разноски за въззивното производство. Налице е произнасяне в диспозитива на основното решение на въззивния съд по искането на М. Б. за присъждане на разноски по претенцията ѝ по чл.31, ал.2 ЗС за първоинстанционното производство, поради което правилно с обжалваното допълнително решение по чл.250 ГПК искането за произнасяне по същия въпрос е оставено без уважение. Ето защо обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,