Определение № 7334 от 30.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6270/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Г. Н. Х. срещу Определение № 2336 от 03.06.2026 г. на Административен съд - Хасково по адм. дело № 635/2026 г., с което е отхвърлено искането му за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) № GPAM - 2268655 от 13.05.2026 г., издадена от младши автоконтрольор към РУ Харманли, ОДМВР Хасково, с която е приложена мярка по чл. 171, т. 1, б. „з“, „аа“ от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) – временно отнемане на свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС) до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 2 месеца. В частната жалба има оплаквания, че обжалваното определение е неправилно, тъй като съдът не е отчел, че ПАМ е явно незаконосъобразна. В подкрепа са изложени аргументи, че като правно основание за прилагане на ПАМ е посочена разпоредба, която предвижда максимален срок на мярката от 1 месец, а в случая с процесната заповед е определен срок от 2 месеца. Горните аргументи са основани на решението по дело С-605/23 на Съда на Европейския съюз (СЕС). Оспорва се и изводът на съда, че претърпените от частния жалбоподател вреди са непротивопоставими на защитения обществен интерес. Иска се отмяна на съдебния акт и постановяване на нов, с който да се спре предварителното изпълнение на оспорената заповед. Ответникът - младши автоконтрольор към РУ Харманли, ОДМВР Хасково не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд приема частната жалба за процесуално допустима като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. ПАМ са форма на държавната принуда, упражнявана в предвидените от закона случаи. Те се прилагат с индивидуални административни актове и следва да бъдат подчинени на принципа на законност, както по отношение на издаването им, така и по отношение на изпълнението им. В случая предварителното изпълнение на заповедта е допуснато по силата на закона - чл. 172, ал. 6 ЗДвП. В ЗДвП не са предвидени основанията за спиране на допуснатото предварително изпълнение, поради което намират приложение общите норми на чл. 166, ал. 2 и 4 АПК, съгласно които съдът може да спре предварителното изпълнение, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда, като изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. Спирането на предварителното изпълнение на административния акт е израз на обезпечителната защита в административния процес, като осуетява осъществяването на правните последици на акта. Спирането на изпълнението временно брани правната сфера на жалбоподателя, като във всеки конкретен случай съдът съобразява и наличието на специфики в интензитета на въздействие на акта. В случая основателно частният жалбоподател възразява, разпоредбата на чл. 171, т. 1, б. „з“, „аа“ ЗДвП, посочена като правно основание за прилагане на ПАМ, предвижда за нарушението на чл. 182, ал. 1, т. 5 ЗДвП максимален срок на мярката от 1 месец, а с процесната заповед е определен срок от 2 месеца, който е двойно по-дълъг от максимално възможния. Върховният административен съд отчита, че аргументите за явна незаконосъобразност на административния акт касаят главния спор, а не предпоставките по чл. 166, ал. 2 АПК. Независимо от това обстоятелство, съобразявайки решението на СЕС по дело С-605/23, съдът приема, че не би могъл да ограничи обхвата на съдебния контрол, упражняван в рамките на искане за спиране на предварителното изпълнение на принудителна административна мярка с наказателен характер, каквато е настоящата, само до наличието на значителни или трудно поправими вреди, които би причинило това предварително изпълнение, като изключва всякаква възможност сезираният с това искане съд да прецени дали то е обосновано от правна и фактическа страна с доводи, които на пръв поглед могат да разкрият незаконосъобразността на разглежданата мярка. В посоченото решение СЕС приема, че трябва да се извърши „поне обобщена проверка на законосъобразността на разглежданата мярка“. Основавайки се на заключението на генералния адвокат по С-605/2023, СЕС отбелязва, че „при липсата на каквато и да било възможност сезираният съд да прецени законосъобразността на принудителната административна мярка, която трябва да се изпълни, съдебната обезпечителна защита, установена в член 47 от Хартата не би била ефективна, тъй като искането за спиране на изпълнението би могло да бъде отхвърлено дори когато се отнася до спиране на изпълнението на явно незаконосъобразна мярка.“ По изложените съображения първоинстанционният съд е формирал неправилен извод за липса на основание за спиране на предварителното изпълнение. Обжалваното определение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго по съществото на спора, с което да се спре предварителното изпълнение на процесната заповед до приключване на делото с влязъл в сила съдебен акт. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 235, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение