Определение № 232 от 12.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 50/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 7346 от 31.10.2019 г. по гр. д. № 16552/2018 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 499180 от 02.10.2018 г. по гр. д. № 64445/2016 г. на Софийски районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от Й. К. А. срещу С. М. А. иск по чл.109 ЗС.

Въззивният съд е приел, че страните по делото са собственици на съседни имоти в [населено място] – ищцата е собственик на ПИ с идентификатор ............., а ответникът – на ПИ ............ Ответникът извършил конструктивно укрепване на намиращата се в имота му жилищна сграда въз основа на разрешение за строеж № 90/03.12.2013 г. на главния архитект на СО, район „С.“. Строежът съответства на издадените строителни книжа, съгласно констативен акт от 03.08.2015 г. и акт за приемане на конструкцията от 19.09.2016 г. Според писмо на кмета на СО, район „С.“, на 21.07.2015 г. е извършена проверка на строежа по чл.203 ЗУТ, при която е установено, че той е извършен в съответствие с одобрените строителни книжа. При последваща проверка на 25.03.2017 г. е установено несъответствие между изпълнения на място строеж и одобрената документация по част „Конструкции“ към разрешението за строеж, като местоположението на колони К1, К2, К3, К5 и К7 не съответства на одобрената проектна документация. От свидетелските показания се установява, че ответникът действително е извършил строителни дейности, изразяващи се в издигането на бетонни колони, намиращи се до гаража на ищцата. Част от строителните дейности били извършени от покрива на гаража на ищцата, за което между тях имало пререкания. От приетата по делото и неоспорена от страните техническа експертиза се установява, че липсва навлизане от ответника в имота на ищцата, свързано с видимите укрепителни елементи на старата жилищна сграда. Налице е обаче бетонна настилка с варираща ширина от 0,35 – 0,39 см. и дължина 7 м., която навлиза в имота на ищцата. Не може да се установи със сигурност разположението на укрепителните колони, които са изградени в съответствие с одобрената документация. В съдебно заседание вещото лице е заявило, че въпреки несъответствието с конструктивния проект, навлизане на колоните в имота на ищцата няма, а доколкото има навлизане, то се отнася само за настилката, която опира до гаража.

Съдът е приел, че при извършените укрепителни работи в имота на ответника няма навлизане на колони в имота на ищцата. Налична е бетонна настилка, която на практика попада в процеп между стената на къщата на ответника и гаража на ищцата, който е със следните параметри – в челната зона – 0,53 м., а долу – 0,46 м. Възможно е навлизане да има в укрепителната част под земята, но трябва да се разбие, за да се види.

При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че не са налице условията за уважаване на иска по чл.109 ЗС. Не е доказано действията на ответника да са неоснователни, както и че те създават пречки на ищцата да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата.

Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд обсъдил част от доказателствата по делото, без да ги анализира. Неправилно приел, че липсва навлизане в нейния имот, свързано с видимите укрепителни елементи на старата жилищна сграда, а именно – посочените в исковата молба 3 броя колони. Пренебрегната била онази част от заключението на вещото лице, според която при оглед на място в образувалия се процеп между къщата на ответника и гаража на ищцата „цялата зона помежду им е бетонирана, а на две места се виждат и стърчащи нагоре арматурни железа, предполагаемо принадлежащи на подземни комуникативни елементи, излизащи извън повърхността на колоните. Следователно има навлизане в имота на ищцата“. Жалбоподателката счита, че фундаментите, върху които са изградени укрепителните колони, навлизат в нейния имот, като попадат под изградената от ответника циментова настилка.

В изложението към жалбата се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно. Освен това се иска допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, становища и възражения на страните; 2. Дали неправилната квалификация на фактическия състав обуславя недопустимост на решението или представлява противоречие с материалния закон и за задължението на въззивния съд да даде правна квалификация на спорното материално право; 3. Длъжен ли е въззивният съд, в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада и разпределението на доказателствената тежест, задължително да даде указания на страните за възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които поради грешно разпределение на доказателствената тежест, поради неточност или непълнота на дадените в доклада по делото от първоинстанционния съд указания, не са събрани в първата инстанция.

Жалбоподателката се позовава на следната практика на ВКС: решение № 463 от 25.05.2010 г. по гр. д. № 1261/2009 г. на ВКС, I-во г.о.; решение № 782 от 05.07.2010 г. по гр. д. № 946/2009 г. на ВКС, I-во г.о.; решение № 217 от 11.11.2013 г. по гр. д. № 2809/13 г. на ВКС, II-ро г.о.; решение № 135 от 31.07.2014 г. по гр. д. № 334/2014 г. на ВКС, I-во г.о.; решение № 348 от 16.10.2012 г. по гр. д. № 903/2011 г. на ВКС, I-во г.о.; ТР № 31 от 06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС и решение № 670 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 695/09 г. на ВКС, IV-то г.о.

Ответникът в производството С. М. А. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.109 ЗС, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

На първо място – решението не е очевидно неправилно. Според формираната практика на ВКС очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК е квалифицирана форма на неправилност на въззивното решение, която може да бъде установена от съда при обикновен прочит на решението, без обсъждане и анализ на доказателствата по делото. Касае се за видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Тези предпоставки в случая не са налице.

По първия въпрос - за правилата, по които се обсъждат доказателствата по делото, въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС. Съдът е основал решението си на съвкупна преценка на писмените и гласните доказателства по делото, както и на техническата експертиза. Действително, тази експертиза е доста подробна и съдържа в себе си онази част, на която се е позовала жалбоподателката и която не е изрично обсъдена от съда. Тази част обаче съдържа предположение на вещото лице, т.е. липсва категоричен извод, който съдът да е бил длъжен да зачете. Вещото лице изрично е заявило, че укрепителните колони към къщата на ответника не навлизат в имота на ищцата. Предположило е, че е възможно тяхната основа да попада в имота на ищцата, като в съдебно заседание е уточнило, че трябва да се разбие дебелата циментова настилка, за да се установи това. Тъкмо това уточнение е посочил въззивният съд в решението си при обосноваване на извода, че няма доказано неоснователно въздействие върху имота на ищцата.

Вторият въпрос е за правната квалификация на предявения иск и за допустимостта на въззивното решение. Въпросът не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Както обстоятелствената част, така и петитума на исковата молба по настоящото дело сочат на иск по чл.109 ЗС за преустановяване на неоснователното действие, с което ответникът пречи на ищцата да упражнява в пълен обем правото си на собственост върху ПИ с идентификатор ............. Точно такъв иск са разгледали и двете предходни инстанции и са постановили допустими решения по него. Самата жалбоподателка в касационната си жалба иска съдът да уважи предявения от нея иск по чл.109 ЗС, т.е. тя също споделя дадената квалификация на иска.

Третият въпрос също не е обуславящ. В случая първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест, като е указал на ищцата, че трябва да докаже собствеността си върху процесния имот, че ответникът осъществява неправомерни въздействия в имота на ищцата, които ѝ пречат да упражнява правото си на собственост, доказвайки с какво поведението му ограничава правата ѝ. Още с исковата молба ищцата е ангажирала експертиза, съответна на предявения от нея иск, с която е искала вещото лице да даде отговор дали ответникът е навлязъл в нейния имот при извършените от него строителни действия и вследствие на изпълнението на строителни работи върху каква квадратура се смущава правото ѝ на собственост. Тази експертиза е била допусната от първоинстанционния съд. Не са нарушени процесуални правила във връзка с разпределение на доказателствената тежест, а и няма такива оплаквания във въззивната жалба. В тази жалба е направено доказателствено искане за нова експертиза, която да установи дали съществуват подпори /пети/ на колони с номера К1, К2, К3, К5 и К7 и в кой имот са разположени същите. Въззивният съд е отказал поради това, че приетата от първата инстанция експертиза не е била оспорена и страните не са поискали поставяне на допълнителна задача на вещото лице, като едва във въззивното производство жалбоподателката се опитва да установи факт, който е могла да установи в хода на първоинстанционното производство. Този отказ на въззивния съд не може да се свърже с поставения трети въпрос в изложението към касационната жалба и със задължение на въззивния съд да отстранява процесуални нарушения на първата инстанция, каквито в случая няма.

Неотносимо към спора по настоящото дело е и посоченото от жалбоподателката ТР № 31 от 06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС, тъй като с него не се дава отговор на съществен правен въпрос, който определя изхода на настоящото дело. Тълкувателното решение е по прилагането на чл.109 ЗС и дава общи указания - че е допустим иск по чл.109 ЗС за прекратяване на създаващо пречки за ползване на съсобствения или съседния имот неоснователно действие, съставляващо строеж, изграден при отклонение от разрешението за строеж и от другите строителни книжа или в нарушение на действащи разпоредби и че съдилищата са компетентни да разрешават спора дали направеният без разрешение или в отклонение на разрешението и на други строителни книжа строеж подлежи на премахване. В настоящия случай решаващият правен въпрос по чл.109 ЗС е процесуалноправен и е свързан с това дали съдът може да основе решението си на предположение, изказано от вещото лице, както и дали ищецът по иск с правно основание чл.109 ЗС е длъжен да установи по категоричен начин наличието на твърдяното нарушение на правото му на собственост. Но дори да се приеме, че в случая твърдяното от ищцата нарушение е било установено категорично по делото, като резултат въззивното решение съответства на установената съдебна практика, че искът по чл.109 ЗС не се уважава, когато ответникът извърши строителни дейности, с които навлиза в имота на ищеца, но в рамките на допустимото отклонение по чл.18 от Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. /Наредба № 3/2005 г./ за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри. В този смисъл е решение № 793 от 26.10.2009 г. по гр. д. № 1627/2008 г. на ВКС, IV-то г. о., както и няколко решения на въззивни съдилища, недопуснати до касационно обжалване от ВКС – решение № 381 от 03.08.2015 г. по гр. д. № 60/2015 г. на Врачанския окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 71 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6093/2015 г., I г. о., ГК, решение № 427 от 19.12.2017 г. по гр. д. № 628/2017 г. на Софийския окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 53 от 4.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 497/2018 г., I-во г. о.; решение № 152 от 28.05.2008 г. по гр. възз. д. № 248/2007 г. на Добричкия окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 1069 от 11.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 642/2010 г., II-ро г. о., решение № 381 от 03.08.2015 г. по гр. д. № 60/2015 г. на Врачанския окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 71 от 9.02.2016 г. по гр. д. № 6093/2015 г. на ВКС, I-во г. о.

При този изход на делото на ответника по касация следва да се присъдят разноските по делото – 1000 лв. по договор за правна защита и съдействие от 16.12.2019 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,