Определение № 3188 от 25.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1493/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр.1 вр. чл.248, ал.3, изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокатско дружество „Милованови“, чрез адв. Б. Л. срещу определение № 1803/10.02.2023 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 1098/2022 г., с което е оставена без уважение молбата на адвокатското дружество с правно основание чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение от 21.11.2022 г. по в.гр.д. № 1098/2022 г. в частта относно възнаграждението, определено по реда на чл.38, ал.2 ЗА в полза на адвокатското дружество чрез адв. Лимбрев, чрез увеличаването му от 770 лв. с ДДС на 1538,88 лв. с вкл.ДДС. Жалбоподателят поддържа неправилност на извода на съда, че дължимото адвокатско възнаграждение по исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, е едно – това по чл.7, ал.1, т.1 НМРАВ, без значение дали исковете са оценяеми или не. Поддържа, че тази разпоредба е приложима само по отношение на исковете за отмяна на уволнението и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, а по иска с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ вр. чл.225, ал.1 КТ е приложима разпоредбата на ал.2 на чл.7 от НМРАВ, в който смисъл е и практиката на ВКС. Насрещната страна – „Топлофикация София“ ЕАД, чрез юрк. Д.-С., ме частната жалба е неоснователна, като се поддържа, че относно размера на адвокатските възнаграждения по трудови дела е приложима специалната разпоредба на чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1/2004 г. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото, доводите на жалбоподателя и възраженията на насрещната страна приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по арг. от чл.248, ал.3, изр. 2 ГПК. С въззивно решение от 21.11.2022 г. по в.гр.д. № 1098/2022 г. е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявените от И. Г. П. срещу „Топлофикация София“ ЕАД искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ са уважени. С решението въззивният съд е присъдил на адвокатското дружество, чрез адв. Лимбрев адвокатско възнаграждение за оказано процесуално представителство пред въззивната инстанция по реда на чл.38, ал.1 т.2 ЗА по исковете в размер на 770,00 лв. с вкл. ДДС, като е приел, че в случая е приложима специалната разпоредба на чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1/2004 г. и е присъдено възнаграждение в размер на минималната работна заплата. За да остави без уважение молбата с правно основание чл.248 ГПК, въззивният съд е приел, че дължимото адвокатско възнаграждение по исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ се определя съгласно правилото на чл.7, ал.1, т.1 НМРАВ в приложимата редакция /изм., бр.68 от 2020 г./, което е създадено с оглед характера на съдебния спор, а не според вида на предявения иск /оценяем или неоценяем/. Определението е неправилно. В практиката на ВКС /определение № 2181 от 14.07.2023 г. по ч.гр.д. № 3853/2022 г. на III г.о., определение № 28 от 28.01.2022 г. по ч.гр.д. № 3299/2019 г. на III г.о., определение № 240/19.08.2020 г. по гр.д. № 3430/2019 г. на III г.о., определение № 260 от 20.09.2022 г. по гр.д. № 265/2022 г. на IV г.о. и мн. други/, безпротиворечиво се приема, че минималното възнаграждение при обективно съединяване на искове за отмяна на уволнението, възстановяване на служителя на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставането му без работа, се определя сумарно, както следва: на основание чл.7, ал.1, т.1 от Наредба №1/2004 г. – общо една минимална месечна работна заплата за съединените искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ и по реда на чл.7, ал.2 от Наредба №1/2004 г. за иска по чл.344, ал.1, т.3 КТ съобразно материалния интерес. При това положение дължимото адвокатско възнаграждение по исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ е в размер на 650,00 лв., а с ДДС – 780,00 лв., а по иска за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ в размер на 669,65 лв. съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004 г. в редакцията /изм., бр.68 от 2020 г./, а с ДДС – 803,58 лв. или общо дължимото възнаграждение е в размер на 1538,58 лв. с ДДС. По изложените съображения обжалваното определение се явява неправилно и следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което да бъде изменено въззивното решение в частта за разноските на основание чл.248 ГПК, като ответното дружество бъде осъдено да заплати адвокатско възнаграждение за оказана безплатна защита пред въззивната инстанция, на основание чл.38, ал.2 ЗА за разликата над присъдената от въззивния съд сума от 770,00 лв. до размера от 1538,58 лв. с вкл.ДДС. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,