Определение № 269 от 10.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2514/2014 г.

Производството е по реда на чл.274 ГПК.

Образувано е по касационна жалба /има характер на частна жалба/ с вх.№ 624 от 18.03.2014 год. срещу определение № 75 от 24.02.2014 год., постановено по ч.гр.дело № 130/2014 год. по описа на Софийския окръжен съд, с което е отменено определение от 16.12.2003 год. на Самоковския районен съд за прекратяване производството по гр.дело № 352/2013 год. и изпращането му подсъдност на Софийския районен съд, с връщане делото на Самоковския районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Недоволна от определението на окръжния съд е Л. Б. П. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], представлявана от адвокат Л. С., която го обжалва в срока по чл.275, ал.1 ГПК като счита, че е допустимо касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по въпросите:

1. Допустимо ли е при спорове с една и съща правна квалификация, относно имоти, находящи се в една територия местно компетентни да са различни районни съдилища – в случая Районен съд Самоков и Районен съд София?

2. Допустимо ли е несъвпадане на съдебния район на административния и гражданския съд за една и съща територия?

3. Допустимо ли е прилагането на разпоредбата на чл.62 ЗСВ без акт на Висшия съдебен съвет за промяна в териториалния обхват на съдебния район?

От ответниците по частната жалба Н. С. Г. и Б. П. Г., двамата от [населено място], представлявани от адвокат М. В. В. е постъпил писмен отговор по чл.276, ал.1 ГПК със становище за неоснователност.

Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:

За да отмени определението на първоинстанционния съд въззивният съд е приел, че [населено място] окол, [община], е в съдебния район на Самоковския районен съд и в този смисъл критерият за определяне на местно компетентния съд при исковете за защита на вещни права по чл.108 и чл.109а ЗС върху идеални части от процесния недвижим имот в землището на същото село, м.”М. равнище” е не административния, а съдебният район, в който той се намира.

Въззивното определение по частна жалба срещу първоинстанционното определение във връзка с подсъдността не подлежи на касационен контрол тъй като същото не е от категорията на преграждащите по-нататъшното развитие на делото по смисъла на чл.274, ал.3, т.1 ГПК, а е от категорията на тези по чл.274, ал.1, т.2 ГПК, обжалваемостта на които изрично е предвидена в закона /чл.121 ГПК/. За това контролът на първоинстанционното определение по подсъдността е двуинстанционен, а Върховният касационен съд е компетентен да разглежда частна жалба срещу него единствено когато въззивният съд се е произнесъл по този въпрос на основание чл.274, ал.2 във връзка с ал.1, т.2 ГПК.

В посочения смисъл има формирана трайна и последователна съдебна практика на Върховния касационен съд, а практиката за триинстанционното разглеждане на определенията по чл.121 ГПК е изоставена.

По изложените съображения частната жалба се явява процесуално недопустима, поради което Върховният касационен съд, състав на Гражданска колегия, първо отделение