Определение № 1360 от 14.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6789/2024 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК във вр. с чл. 144 АПК. Постъпила е молба от "Уни травел" ООД -София, в която твърди, че с решение № 13533 от 12.12.2024 г. на Върховния административен съд, осмо отделение, постановено по адм. д. № 6789/2024 г. съдът е присъдил на НАП, в качеството й на юридическо лице, в състава на което влиза Д "ОДОП" София разноски по делото в размер на 19 885, 24 лв. Твърди се още, че така присъдените в полза на НАП разноски са прекомерни. Доводите в тази насока са обосновани от едно страна с правната уредба на разноските в ДОПК, а от друга с аргументи, че съдът не е следвало да прилага разпоредбите на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения предвид тълкуването на закона, дадено в решението на Съда на Европейския съюз по дело С – 438/22 г. Навеждат се аргументи, че преценката за присъждане на възнаграждение за юрисконсулт следва да бъде съобразена с действително положения от юрисконсулта труд, фактическата и правната сложност на делото. Твърди се още, че с оглед обстоятелствата по делото същото не се отличава с фактическа и правна сложност. По изложеното се гради извод, че са налице основания за изменение на решението в частта му за разноските, като в полза на насрещната страна следва да бъде присъдено юрисконсулско възнаграждение за един адвокат под установения минимум в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответният по молбата директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – София е взел становище за нейната неоснователност. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като съобрази данните по делото и закона, намира за установено следното: Молбата е подадена в срок, от надлежна страна, поради което е допустима и следва да бъде разгледана. По същество е неоснователна. От данните по делото е видно, че с решение № 13533 от 12.12.2024 г. на Върховния административен съд, осмо отделение, постановено по адм. д. № 6789/2024 г., е отменено решение № 5419/16.05.2024 г., постановено по адм. дело № 5841/2023 г. по описа на Административен съд – София-град и е отхвърлена жалбата на "Уни травел" ООД -София, ЕИК 202412456 срещу Ревизионен акт № Р-22002221006060-091-001/12.10.2022 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – София, мълчаливо потвърден от директора на Дирекция „ОДОП“ – София при ЦУ на НАП. С решението съдът е осъдил "Уни травел" ООД -София, ЕИК 202412456 да заплати на Националната агенция за приходите сумата от 19 885, 24 лв., разноски за всички инстанции. В мотивите на решението е посочено, че при определяне на разноските е съобразен размерът на отхвърлената част от жалбата, както и представените от страните списъци с разноски. Макар и да не е посочено изрично, от изложеното става ясно, че при определяне на размера на юрисконсултското възнаграждение за една инстанция съдът е приложил разпоредбите на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В молбата за изменение на решението в частта му за разноските се твърди, че присъдените в полза на НАП разноски за юрисконсултско възнаграждение са прекомерни, като съдът не е следвало да прилага разпоредбите на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения предвид тълкуването на закона, дадено в решението на Съда на Европейския съюз по дело С – 438/22 г. По така изложените доводи настоящата съдебна инстанция съобрази следното: Съгласно чл. 161, ал. 1, изречения второ и трето ДОПК в производствата по оспорване на ревизионни актове на ответника се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от жалбата. На администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. Според чл. 1 от Наредба № 1/9.07.2004 г. с тази наредба се определя минимален размер на възнаграждението за оказваната от адвоката правна помощ. Разпоредбата на чл. 161, ал. 1 ДОПК е специална и не може да бъде дерогирана от разпоредбите на другите процесуални закони - чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 143, ал. 3 АПК. Не може да бъде споделен довода на молителя за неприложимост на Наредба № 1/2004 г. с оглед постановеното от СЕС Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. В т. 54 от това решение Съдът на Европейския съюз действително приема, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, че съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта". При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Съгласно чл. 101, пар. 2 ДФЕС споразуменията или решенията, които са забранени в съответствие с този член, са нищожни и тази нищожност е задължителна за съда (т. 57 и т. 58). Изводът, който налага така приетото от СЕС решение е, че съдът не е длъжен да съобрази забраната в чл. 78, ал. 5 ГПК и в чл. 161, ал. 2 ДОПК да присъжда по-малко от минималния размер на адвокатските възнаграждения. Според т. 2 от диспозитива на Решението на СЕС от 23 ноември 2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 чл. 101, пар. 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, пар. 3 ДЕС и с Директива 77/249/ЕИО на Съвета от 22 март 1977 година относно улесняване на ефективното упражняване от адвокатите на свободата на предоставяне на услуги трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. В същия смисъл са и мотивите на постановеното от Конституционния съд на Република България Решение № 10/29.09.2016 г. по конст. д. № 3/2016 г., обн. ДВ, бр. 79/7 октомври 2016 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана за установяване на противоконституционност на чл. 78, ал. 8 ГПК, обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г. и на чл. 161, ал. 1, изр. три ДОПК, обн., ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г. Във връзка със законодателното решение да се присъжда юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното адвокатско възнаграждение Конституционният съд приема, че макар и несъвършено, то може да се възприеме като обществено оправдано и необходимо пред перспективата да няма изобщо такова. Изводът, който се налага, е че доколкото юрисконсултът се намира в трудови (служебни) правоотношения с представлявания, респ. учреждението, където е административният орган, той не договаря възнаграждението си за процесуалното представителство по конкретното дело на пазарен принцип. Необходима е регламентация на начина за определяне на неговото възнаграждение, както е приел и Конституционният съд, и наличието на такава не би могла да ограничава конкуренцията. Поради това не следва от Решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 абсолютната неприложимост на наредбата, определяща минималните адвокатски възнаграждения с оглед материалния интерес, при присъждането на юрисконсултско възнаграждение. В съответствие с това решение на СЕС в практиката си Върховният административен съд приема, че когато юрисконсултското възнаграждение, определено на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК в размера на минималното адвокатско възнаграждение, е прекомерно с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото и не съответства на осъществената от юрисконсулта правна помощ, съдът може да присъди на администрацията възнаграждение в по-нисък от минималния размер. Данните по делото сочат, че ответникът е представляван от юрисконсулт във всички проведени открити съдебни заседания, както в първата, така и в касационната инстанция. Юрисконсултът е написал и касационните основания по подадената от директора на Д "ОДОП" София касационна жалба против първоинстанционното решение. От страна на молителя няма направено възражение за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение за нито една от съдебните инстанции. Изложеното налага извод за това, че обемът на действително предоставената от пълномощника на ответника правна защита не обосновава прекомерност на присъденото юрисконсултско възнаграждение и подадената молба за изменение на решението в частта му за разноските се явява неоснователна. Водим от горното и на осн. чл. 248, ал. 1 ГПК във вр. с § 2 ДР ДОПК и чл. 144 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,