Определение № 2669 от 21.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3788/2024 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2, изр. 1 във връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК, като е образувано по повод на частна жалба с вх. № 5967/20.06.2023 година, подадена по пощата на 18.06.2024 година, от адвокат Т. Н. К., против определение № 261/15.05.2024 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 92/2024 година. С обжалваното съставът на Окръжен съд Пазарджик е уважил молбата по чл. 248 от ГПК на адвокат Т. Н. К. за изменение на постановеното по делото решение № 82/13.03.2024 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 92/2024 година в частта му за разноските като е осъдил „Асарел Медет“ АД [населено място] да и заплати сумата от 710.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв за процесуално представителство на К. И. К. в първоинстанционното гр. д. № 423/2022 година по описа на Районен съд Панагюрище. В подадената от адвокат Т. Н. К. частна жалба се твърди, че определението е неправилно като постановено при нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде изменено като й бъде присъден пълния размер минималното адвокатско възнаграждение за трите предявени по делото иска-чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225 от КТ-определено по реда на Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения (сегашно наименование Наредба № 1/09.07.2004 година за възнаграждения за адвокатска работа), което било 3363.00 лева, вместо определените 710.00 лева. Ответникът по частната жалба „Асарел Медет“ АД [населено място] е подал отговор с вх. № 7940/28.08.2024 година, с който е изразил становище, че същата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение. Адвокат Т. Н. К. е била уведомена за обжалваното определение на 12.06.2024 година, а подадената от нея частна жалба срещу същото е с вх. № 5967/20.06.202024 година, като е подадена по пощата на 18.06.2024 година. Предвид на това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, частната жалба е подадена определения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Същата е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това е допустима и следва да бъде разгледана по същество по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК, съгласно указанията по т. 24 от ТР № 6/06.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГТК на ВКС. Разгледана по същество жалбата е основателна по следните съображения: Съставът на Окръжен съд Пазарджик е приел, че производството по чл. 248 от ГПК било образувано по молба вх. № 2920/27.03.2024 година и допълнителна молба към нея с вх. № 3259/05.04.2024 година, двете подадени от адвокат Т. Н. К., която била процесуален представител в първоинстанционното производство на ищеца К. И. К., за допълване в частта за разноските на решение № 82/13.03.2024 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 92/2024 година. В молбата и допълнителната молба към нея се твърдяло, че в производството пред първоинстанционния съд по гр. д. № 423/2022 година по описа на Районен съд Панагюрище, адвокат К. е оказала безплатно адвокатска помощ и съдействие на К. И. К. по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., като същата била заявила своевременно пред първата инстанция претенцията си за присъждане на разноски по делото и в тази връзка била представила списък на разноските по чл. 80 от ГПК, както и договор за правна защита и съдействие. С оглед на това считала, че макар и в производството пред въззивната инстанция по в. гр. д. № 92/2024 година по описа на Окръжен съд Пазарджик Караиванов да не бил направил искане за присъждане на разноски, то предвид изхода на спора, въззивният съд следвало да се произнесе по претенцията й за присъждане на адвокатско възнаграждение, претендирано пред първоинстанционния съд. Молбата и допълнението към нея били процесуално допустими като подадени в срока за касационно обжалване на постановеното въззивно решение, от лице, имащо интерес да иска допълване на решението в частта за разноските и представило списък по чл. 80 от ГПК. Във връзка с това следвало да да се отбележи, че съставът на Окръжен съд Пазарджик намирал за неоснователни доводите на „Асарел Медет“ АД [населено място] и на К. И. К. за липсата както на активна процесуална легитимация, така и на представителна власт на адвокат К. да иска допълване на въззивното решение в частта за разноските, съответно за недопустимост на така направеното от нея искане, доколкото същата претендирала нейно самостоятелно и лично право по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. на присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана от нея безплатно адвокатска помощ и съдействие на К. И. К. по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. в производството пред първата инстанция, пред която инстанция К. била предявила претенцията си по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. и същевременно била представила списък по чл. 80 ГПК. Производството по гр.д. № 423/2022 година по описа на Районен съд Панагюрище било образувано по искова молба от К. И. К., чрез адвокат Т. Н. К., срещу „Асарел Медет“ АД [населено място], с която били предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225 от КТ за признаване уволнението на ищеца за незаконно и отмяна на наложеното му дисциплинарно наказание „уволнение“, възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност в ответното дружество и осъждането на същото да му заплати обезщетение за времето, през което бил останал без работа поради уволнението. Към исковата молба било приложено адвокатско пълномощно на адвокат К. за оказване на правна защита и съдействие на ищеца и осъществяване на процесуалното му представителство по К. пред Районен съд Панагюрище. С молба от 15.05.2023 година, подадена от К. И. К. чрез адвокат К., било поискано присъждане в негова полза на разноските по делото, в това число и адвокатско възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Към молбата бил представен списък по чл. 80 от ГПК, както и договор за правна защита и съдействие от 27.06.2022 година, сключен между К. И. К. и адвокат Т. Н. К., като в същия било договорено, че оказаната му правна помощ по делото била безплатна на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. В представения списък по чл. 80 от ГПК отново било упоменато, че адвокат К. оказвала безплатно адвокатска помощ и съдействие на К. по делото, като на същата щяло да се дължи на основание чл. 36, ал. 2, във връзка с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение от ответната страна, в размер, определен от съдебния състав, разглеждащ исковата претенция. В последното проведено публично заседание на 05.07.2023 година, в хода на устните състезания по делото, адвокат К. отново била поискала присъждане на разноските по делото съобразно чл. 38 от ЗАдв. и съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК. С постановеното първоинстанционното решение № 134/08.12.2023 година на Районен съд Панагюрище, постановено по гр. д. № 423/2022 година, били отхвърлени като неоснователни предявените от К. И. К. срещу „Асарел Медет“ АД [населено място] искове и били възложени в негова тежест направените от дружеството по делото разноски. Това решение било обжалвано с въззивна жалба от К. И. К. чрез адвокат С. С., по повод на която било образувано в. гр. д. № 92/2024 година по описа на Окръжен съд Пазарджик. Към нея било приложено адвокатско пълномощно на адвокат С. за осъществяване на процесуално представителство на К. по делото във връзка с депозираната въззивна жалба. В проведеното на 28.02.2024 година пред въззивната инстанция публично заседание, в хода на устните състезания, адвокат С. бил заявил, че не претендира присъждане на разноски по делото, тъй като такива в производството не били сторени. С решение № 82/13.03.2024 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 92/2024 година, въззивният съд на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК бил отменил изцяло първоинстанционното решение № 134/08.12.2023 година на Районен съд Панагюрище, постановено по гр. д. № 423/2022 година и вместо него бил уважил исковите претенции, като бил признал уволнението на К. И. К. за незаконно и бил отменил наложеното му дисциплинарно наказание „уволнение“, бил го възстановил на заеманата преди уволнението длъжност в ответното дружество и бил осъдил последното да му заплати обезщетение за времето, през което бил останал без работа поради уволнението, както и бил възложил разноските в производството (за допуснатите и назначени експертизи пред първата инстанция и за държавна такса) в тежест на „Асарел Медет“ АД [населено място]. Разноски в полза на К. И. К. не били присъждани с оглед изричното изявление на адвокат С.. С оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК при уважаване на исковата претенция, ищецът имал право да иска да му бъдат присъдени разноските, които е направил в производството, в това число и заплатеното от него адвокатско възнаграждение за един адвокат, ако бил представляван от такъв. Със същото право разполага и ответникът при отхвърляне на иска съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК. По съществото си претенцията за разноски не представлявала отделен иск, а била акцесорно вземане на страната в производството, в чиято полза било постановено съдебното решение, т. е. която била получила защита на накърнените си в следствие на правния спор материални права и която страна действително била направила такива разноски. Съдът не дължал служебно произнасяне по въпроса за разноските, а присъждал такива само по изрично направено искане и при доказване на извършването им. От правилото, че на присъждане в полза на някоя от страните по делото подлежали само действително направените от нея разноски, включително и заплатен адвокатски хонорар, чл. 38, ал. 2 ЗАдв. предвиждал едно изключение. Съгласно тази разпоредба, когато адвокат бил оказал безплатна правна помощ на лице, попадащо сред кръга на изчерпателно изброените в чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв., при постановяване на благоприятно решение по спора за представлявания, съдът осъждал насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение, определено съобразно чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. и Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения (сегашно наименование Наредба № 1/09.07.2004 година за възнаграждения за адвокатска работа). Затова, тази правна норма регламентирала самостоятелно право на адвоката, оказал безплатна правна помощ на страна по делото, да иска от съда да му определи адвокатско възнаграждение, заплащането на което да бъдело възложено в тежест на насрещната страна. За целта на общо основание адвокатът следвало да бил направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., да бил доказал осъществяването от него на безплатна правна помощ (без да било необходимо да се доказват самите предпоставки за осъществяването й по т.1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв.), както и по отношение на представляваната от него страна да били налице основанията по чл. 78 от ГПК, а именно–решението да било благоприятно за нея. Във връзка с това следвало да бъде отбелязано, че посоченото вземане на адвоката спрямо насрещната страна възниквало без да било нужно непременно на самия представляван да били присъдени разноски с решението, доколкото било възможно такива изобщо да не били направени от него. В конкретния случай, процесуалното представителство на ищеца в първата инстанция и въззивник пред настоящата инстанция К. И. К. било осъществено от различни процесуални представители–от адвокат К. пред първоинстанционния съд и от адвокат С. пред въззивния съд, като всеки от тях, при условие, че установял наличие на посочените предпоставки по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., бил разполагал със самостоятелно право да иска присъждане в негова полза на адвокатско възнаграждение за възмездяване на положения от него труд. С отмяната на първоинстанционното решение и уважаването на исковите претенции на ищеца и въззивник К. И. К., на основание чл. 273, във връзка чл. 78, ал. 1 ГПК, за него възниквало правото да иска да му бъдат присъдени разноските, направени в производствата пред двете инстанции, съответно на процесуалния му представител, оказал безплатна правна помощ–да бъдело присъдено адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. за всяка инстанция. Обстоятелството, че К. бил представляван пред двете инстанции от различни процесуални представители, не следвало да бъде тълкувано в ущърб на някой от тях. В този смисъл, макар и действително адвокат С. да не бил поискал присъждане на разноски за производството пред въззивната инстанция нито в полза на въззивника, нито в своя лична полза, поради което и не бил представил списък по чл. 80 от ГПК, това негово изявление не лишавало адвокат К. от правото да иска да й бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. за осъщественото от нея процесуално представителство на К. в производството пред първата инстанция. Тъй като претенцията на последната била своевременно предявена до приключването на последното заседание пред районния съд, представени били доказателства за оказаната безплатна правна помощ (договор за правна защита и съдействие и адвокатско пълномощно), както и списък по чл. 80 от ГПК на разноските пред първата инстанция, а с въззивното решение били уважени исковите претенции и за представлявания били възникнали предпоставките по чл. 78, ал. 1 от ГПК, то въззивният съдебен състав намирал същата за основателна, поради което и следвало да бъде уважено направеното с молбата й по чл. 248 от ГПК искане за допълване на въззивното решение в частта за разноските. С оглед на това, следвало да се допълни решението на въззивния съд, като „Асарел Медет“ АД [населено място], бъдело осъдено да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. в полза на адвокат Т. Н. К. с адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на К. И. К. пред първата инстанция в размер на 710.00 лева. При определяне размера на адвокатското възнаграждение въззивният съд съобразявал решение на СЕС от 25.01.2024 година по дело С-438/2022 година, с което било възприето становището, че съдът не бил обвързан с определения размер на минималните адвокатски възнаграждения, съгласно Наредба № 1/09.07.2004 година. При определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., съдът съобразявал както липсата на правна и фактическа сложност на делото, така и обстоятелството, че макар в производството пред първата инстанция да били насрочени пет публични съдебни заседания, адвокат К. се била явила само на три от тях, в рамките на които били събрани и всички доказателствата по делото, като независимо от това, същата била станала причина и за отлагане на делото. В този смисъл въззивният съд приемал, че адвокатското възнаграждение, определено в размер на 710.00 лева съответства на реално положения от адвоката труд за защита на К. И. К. в производството пред първата инстанция и на действителната правна и фактическа сложност на делото. Съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че определеното от състава на Окръжен съд Пазарджик адвокатско възнаграждение на адвокат Т. Н. К. по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв не съответства на фактическата и правна сложност на делото, определена с оглед на подлежащите на установяване факти и направените от страните твърдения и възражения. Същевременно обаче намира, както е приел и въззивният съд, че не е обвързан от установения с Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения (сегашно наименование Наредба № 1/09.07.2004 година за възнаграждения за адвокатска работа) начин за определяне на размера на адвокатските възнаграждения, доколкото към момента на определянето на конкретното такова вече е било постановено решение на СЕС от 25.01.2024 година по дело С-438/2022 година, което намира приложение за всички заварени към този момент случаи, при които се определя размера на възнаграждението, независимо кога е възникнало правото на същото. Във връзка с това съдът намира, че не следва да се присъжда възнаграждение за участие в повече от две заседания, при положение, че за същите не се е налагала допълнителна подготовка и събиране на други доказателства извън първоначалните такива, които вече са били допуснати. Затова възнаграждението за тези заседания следва да се отнесе към първоначалното възнаграждение и не се дължи допълнително към същото. Същевременно доколкото се отнася до искове, които в голямата си част зависят от установяване на едни и същи факти, като втория и третия са акцесорни на първия съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че сумата от 1500.00 лева като размер на дължимото се адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв отговаря на действителната фактическа и правна сложност на делото, поради което на адвокат Т. Н. К. следва да бъде присъдена сумата от още 790.00 лева, равняващи се на 403.92 €, като в останалата обжалвана част за присъждане на възнаграждение над тази сума до пълния размер на възнаграждението, определен по реда на Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения (сегашно наименование Наредба № 1/09.07.2004 година за възнаграждения за адвокатска работа) въззивното определение трябва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение