Определение № 1796 от 17.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 900/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника „БАНКА ДСК“АД ЕИК[ЕИК]-гр.София срещу решение №456 от 30.12.2025 г. на Смоленски окръжен съд по в.гр.д. №334 /2025 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение № 498 / 27.12.2024 г. по гр.д. №485/2024 г. на РС-Смолян, с което „Банка ДСК“АД е осъдена да заплати на ищците Р. И. Я., В. Р. Я. и С. Р. Я. сумата от 20 569,01 левакато недължимо платена за погасяване по договор за ипотечен кредит от 13.07.2007г., сключен между „Бавка ДСК“АД и наследодателя на ищците Р. И. Я. Починал на 03.04.2018 г, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 21.02.2024г. до окончателното й изпращане. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на иска основан на неоснователно обогатяване, при положение,че страните са разполагали с правото на косвен иск по чл.134 ЗЗД за упражняване на правата на банката ,съгласно чл.456 КЗ/чл.256 от КЗ отм./срещу застрахователя по застраховка „Живот“ за обезпечаване задължение на физическо лице и настъпване на застрахователното събитие. Развиват се доводи във връзка с твърдяното за приложимо в случая правоотношение на ищците и застрахователя. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че е налице основание за допускане до касация по чл.280 ал.1, т.1 ,т.2,и т.3 ГПК, по въпроси отнасящи се до твърдяна недопустимост на субективносъединените искове с оглед липсата на пасивна легитимация на ответника-касатор. Ответниците по касационната жалба чрез своя процесуален представител са депозирали писмен отговор на същата със становище за липса на основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Претендират присъждане на разноски за възнаграждение на процесуалния представителна осн.чл.38 ал.2 във връзка с чл.36 ал.2 от ЗАдв. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: С влязло в сила решение № 28 от 11.06.2025г на ОС – Смолян по т.д. № 66/21г е отхвърлен искът на Банка ДСК АД да се признае за установено на основание чл. 422 ГПК по отношение на Р. И. Я., че спрямо нея като наследник на Р. И. Я.. съществува изискуемо вземане, за което е издадена заповед за изпълнение № 265/08.06.21г. и изпълнителен лист № 201/08.06.21г. по чл. 417 ГПК по гр.д. № 571, за следните суми по договор за банков кредит от 13.07.07г., анекс № 1/26.08.09г., допълнителни споразумения от 20.07.16г. и 22.05.20г., а именно: 1. Главница 102 930,65 лв.; договорна лихва за периода 17.05.20г. – 01.04.21г. в размер на 4 862,60лв.; 3. Обезщетение за забава – 15,67лв. от 16.09.20г. – 01.04.20г.; 4. Законна лихва от 02.04.21г. до 01.06.21г. от 1 744,10лв.; 5. Заемни такси, от които – 5.1 разходи по изискуем кредит от 120лв. – 24.2 от ОУ към анекс № 1 към договора за ипотечен кредит; 5.2 застраховка за обезпечение в размер на 91.10лв. – т. 26.1 от ОУ към Анекс № 1 към договора за ипотечен кредит; 5.3 такса управление в размер на 95лв. – т. 24.1.2 от ОУ към Анекс № 1 към договора за ипотечен кредит; 5.4. такса по усвояване на ипотека от 271.23лв. – т.26.2 от ОУ към 12 Анекс № 1 към договора за ипотечен кредит; разноски в заповедното производство от 2 252,61лв., от които 2 202,51лв. – държавна такса и 50 лв - юрисконсултско възнаграждение. По отношение другите двама ответници по иска по чл.422 ГПК производството е било прекратено като недопустимо, тъй като те не са били страни в заповедното производство. По отношение на ищцата в решаващите си мотиви съдът е приел за настъпил правопогасителния ефект на плащанията по кредита, извършени от ответниците в размер на 131 720,26 лв., според основното заключение и на застрахователното обезщетение от 104 807 лв., които с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК изцяло са погасили задължението по кредита. Прието е, че на практика са налице надвнесени суми, които представляват неоснователно обогатяване на ищеца /банката/, които макар да не са предмет на делото, не могат да не се отчетат. Прието е също, че клаузите на т. 2 и т. 2.1 от допълнителното споразумение от 20.07.16г., т. 9.1 и 9.2 от ОУ към него са неравноправни и следователно нищожни в цялост, а не само в частта относно предвидения долен праг, под който лихвата не може да се намалява. Санкционните лихви (мораторни, наказателни за забава) – т. 20.1 и 20.2 от ОУ към договора от 13.07.07г., също са приети за неравноправни, респ. изцяло нищожни. Решението има сила на пресъдено нещо между страните по делото и обвързва банката по отношение на признатата недължимост на претендираните суми, довела до отхвърляне на установителната претенция спрямо ищцата. По отношение на констатираната неравноправност на клаузите за лихви даденото от съда по установителния иск разрешение не може да се прилага различно спрямо наследниците, тъй като касае общи факти. Следователно с внесените суми от общо 20 569,01 лв. не е погасявана главницата, а лихвите, като същевременно кредиторът е изцяло удовлетворен за вземането си за главница с оглед плащането на застрахователното обезщетение, то тази сума действително се явява недължимо платена и подлежи на връщане. Твърдението на ищците, че сумите са плащани от трети лица като техни представители съобразно уточнението им пред въззивния съд, се установява от представените във въззивното производство пълномощни, разписки, вносни бележки и извлечение от сметка, както и от разпита на допуснатия свидетел. Съдът е заключил, че ищците доказват съобразно разпределената им доказателствена тежест факта на плащанията: кога, от кого и в какъв размер са направени, както и че сумите са внасяни за тяхна сметка от трети лица като техни представители, на които са предоставяли съответните вноски, съобразно уточнителните им молби. В случая ответникът не установи при условията на пълно и главно доказване, което да създаде у съда сигурно убеждение в настъпване на твърдените факти, сумите да са платени на валидно правно основание. По делото се установява, че с всички вноски са погасявани лихви по договора по клаузи, които съдът, разгледал иска по чл. 422 ГПК, е приел за неравноправни и изцяло нищожни, като решаващите мотиви, довели до отхвърляне на установителната претенция на банката, са за пълно погасяване на дълга и надплащане на суми, които подлежат на връщане. Тези именно суми са предмет на предявените искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и целят възстановяване на неоснователното разместване на имуществени блага, поради което следва да бъдат върнати в патримониума на ищците. Ответникът е направил възражение за погасяване на вземането по давност, по което районният съд е пропуснал да се произнесе. В случая, видно от заключението на СсчЕ първата вноска е платена на 27.04.2018г, а насрещната искова молба е подадена на 21.02.2024г. Действително, съгласно задължителните постановки на т.7 от ППВС № 1 от 1979 г. при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице още при самото извършване на престацията и затова давностният срок започва да тече от деня на получаването й. Ако буквално се приложат тези постановки, давностният срок за връщане на първата вноска, който е общият 5 – годишен, изтича на 27.04.2023г, т.е. преди подаване на исковата молба. Настоящият случай обаче е по – различен. Към датата на всяко отделно плащане ищците считат, че погасяват дълга на наследодателя си. С процесните плащания са погасявани лихви по клаузи, признати за нищожни с решението на съда по предявения от банката установителен иск по чл. 422 ГПК, което е постановено на 11.06.2025г. Тези суми са били предмет на издадената заповед за изпълнение № 265/08.06.21г и впоследствие на предявения иск по чл. 422 ГПК, който се счита за предявен от момента на подаване на заявлението и считано от когато до влизане в сила на решението течението на давностния срок е било спряно, докато трае съдебният процес относно вземането. Според въззивният съд, едва с влизане в сила на отхвърлителното решение е признато, че в полза на банката не съществува вземане на предявеното основание и в претендирания размер, а в решаващите мотиви – и че се дължи връщане на надвзети суми, отчетени при формирането на извод за неоснователност на иска поради плащане и нищожност на клаузите за лихви. Ето защо, съставът на ОС-Смолян е приел като краен резултат като краен резултат, че, решението на РС-Смолян е правилно и следва да бъде потвърдено. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на пълномощника на касационния жалбоподател се сочи основание за като такова по въпроси изцяло във връзка с оплаквания за недопустимост на иска основан на неоснователно обогатяване, при положение,че страните са разполагали с правото на косвен иск по чл.134 ЗЗД за упражняване на правата на банката ,съгласно чл.456 КЗ/чл.256 от КЗ отм./срещу застрахователя по застраховка „Живот“ за обезпечаване задължение на физическо лице и настъпване на застрахователното събитие. Настоящият състав на ВКС,ТК, Първо т.о. счита, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение по следните съображения: ВКС е длъжен да извърши служебна проверка за допустимост на обжалваното въззивно решение в обжалваната част. Съдилищата са се произнесли изцяло по спора, с който са били сезирани и в рамките на търсената защита. Отделно от това следва да се отбележи,че субективносъединените искове се основават изцяло на конкретни последици от постановеното в предходен процес решение по иск на банката по чл.422 ГПК за вземане по същото правоотношение, възникнало по процесния договор за кредит сключен с наследодателя на ищците и по този спор е било прието от съда,който го е разгледал и решил, наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит с извод за пълно погасяване на дълга по него и надплащане на суми, които подлежат на връщане- предмет на предявените в настоящото производство искове по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Следователно съдът изобщо не е бил сезиран със спор в хипотезата на прилагане на нормите в разпоредбата на чл.456 КЗ/чл.256 от КЗ отм./ във връзка с твърдяната от касатора отговорност на застрахователя по застраховка „Живот“ за обезпечаване задължение на физическо лице и настъпване на застрахователното събитие, а за претенции основани на неоснователно обогатяване- за връщане на получено при начална липса на основание суми, т.е.по изначално нищожни като неравноправни клаузи в договора за кредит. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 предл.второ от ГПК/произнасяне по недопустим иск/. Формулираните въпроси от страна на жалбоподателя са изцяло във връзка с това оплакване, поради което и не следва да се разглеждат, доколкото не се явяват обуславящи неговия изход. В полза на процесуалния представител на ответниците по касация следва да се възнаграждениена възнаграждение на процесуалния представител по правилата на чл.36 ал.3 от ЗАдв в размер на 650 евро-общо за изготвяне на отговора на КЖ. Водим от изложеното, съдът