Определение № 191 от 18.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 780/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 83, ал. 2 ГПК и се развива едностранно. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 644/4.ІІ.2020 г. на Ж. С. Т. от [населено място], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Добрич против определение № 21 на Варненския апелативен съд, ТК, от 10.01.2020 г., постановено по ч. т. дело № 770/2019 г., с което е била оставена без уважение негова частна жалба срещу определение № 487/30.Х.2019 г. на Добричкия ОС по т. дело № 185/2019 г.: за оставянето без уважение на молбата на Т. с правно основание по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на такси и разноски за първоинстанционното производство, образувано по субективно съединени преки искове срещу застраховател. Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение, частният касатор Т. претендира отменяването му. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната жалба подателят й Ж. Св. Т. обосновава приложно поле на частното касационно обжалване единствено с наличието на предпоставката по т. 3 ГПК, изтъквайки, че този свой акт въззивният съд се е произнесъл по следните шест „материално- и процесуалноправни” въпроса, явяващи се от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1./ „След като молителят е декларирал нетен месечен доход в размер на минималната работна заплата, следва ли да се презюмира, че той разполага с достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса от 8 000 лв., която надхвърля 10 пъти същия?”; 2./ „При изясняване на общото материално състояние на молителя за освобождаване от внасяне на държавна такса и разноски, съдът длъжен ли е да ги съпостави с цената на иска, съответно с размера на дължимата държавна такса?”; 3./ „Следва ли един и същи съд да разрешава идентични казуси и да постановява различни съдебни актове, както е в настоящия случай?”; 4./ „Определянето на правната квалификация на предявения иск задължение ли е за сезирания съд?”; 5./ „При пренасяне на спора пред въззивната инстанция, последната има ли аналогични задължения с тези на първата инстанция при квалифициране на спорното право?”; 6./ „В случай, че въззивният съд, при непроменени фактически твърдения и петитум на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, възприеме различна правна квалификация на искането /по чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК/ от дадената в обжалваното първоинстанционно определение, води ли това до постановяване на неправилен съдебен акт?” Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Варненския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на Ж. С. Т. от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните: За да потвърди определението на първостепенния съд за отказ Ж. Св. Т. да бъде освободен от заплащането на такси и разноски за производството по прекия му иск срещу застрахователя „Лев Инс” АД-София, въззивната инстанция е приела както, че той има правен интерес да поддържа такова искане - предвид отсъствието в конкретния случай на хипотезата по чл. 81, ал. 1, т. 4 ГПК (обстоятелство от значение за допустимостта на І-воинст. определение), но също и че спрямо Т. не се установява наличие на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК: защото той е в трудоспособна възраст /40 г./, трайно зает е по трудово правоотношение, няма данни за негови здравословни проблеми и за теглени банкови кредити, не е задължен за издръжка към други лица, както и че притежава собствен автомобил и обитава жилище на своята майка, т.е. няма разходи за наем. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на неговия акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че въпросът с пореден № 2 от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба е такъв относно правилността на атакуваното въззивно определение, докато всички останалите пет, формулирани в това изложение правни въпроса, са такива с изцяло хипотетичен характер, т.е. въобще не са били предмет на произнасянето на въззивния съд с обжалваното определение. Този съд не е изразявал други предположения извън това за размера на разноските, които биха били дължими извън дължимата по делото държавна такса за първоинстанционното разглеждане на спора. Така, въз основа на съвкупен анализ на фактите от декларацията на настоящия частен касатор относно неговото „материална и гражданска състояние” – не само на „източника на средства за издръжката му” – както и при надлежно съпоставяне на последното с размера и на таксата, и на предполагаемите разноски – съставът на Варненския апелативен съд е могъл да направи обосновано заключение, че Ж. Св. Т. разполага със свое ликвидно имущество, позволяващо му, при съответната активност, да осигури онези средства, които са необходими за заплащане на дължимата държавна такса по претенцията му срещу застрахователя в размер на 200 000 лева. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение