Определение № 2045 от 02.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2630/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на “БДЖ – Товарни превози“ ЕООД, [населено място] срещу определение № 312 от 24.09.2024 г. по в. т. д. № 462/2023г. на Пловдивски апелативен съд, с което е изменено постановеното по делото решение № 279 от 03.07.2024 г., като на ответника по исковете „Ди Би Карго България“ ЕООД, [населено място] са присъдени разноски за първоинстанционното разглеждане на делото в размер на сумата 13 897.79 лв. Частният жалбоподател поддържа, че атакуваното определение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с извода на съда, че включването на разноските за първата инстанция в списъка по чл. 80 ГПК, депозиран във въззивното производство, не е условие за допустимост на искането за присъждането им по реда на чл. 248 ГПК, както и с извода, че същите са установени от представените от ответника доказателства. Според жалбоподателя, решаващият състав не се е произнесъл и по възражението му, че адвокатското възнаграждение е определено като обща сума, без да е посочено за кой от трите иска се отнася, което означава, че може да е за всеки от исковете и следователно същото би било прекомерно с оглед примерните размери по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и решението по дело № С-438/22 на СЕС. Ответникът по частната жалба – „Ди Би Карго България“ ЕООД, [населено място] – оспорва същата и моли за оставянето й без уважение по съображения в писмен отговор от 06.11.2024 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество – същата е неоснователна. С обжалваното определение въззивният съд, с оглед изхода на спора – отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на всички претенции на “БДЖ – Товарни превози“ ЕООД, е счел за основателно искането на ответника „Ди Би Карго България“ ЕООД за допълване на въззивното решение с присъждане на разноски за първоинстанционното производство в размер на сумата 13 897.79 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, като е приел същото за доказано от представеното преводно нареждане от 15.11.2022 г. и фактура № 154 от 24.10.2022 г. в полза на адвокатското дружество, част от което е и адвокат К.. Като неоснователно решаващият състав е преценил възражението на ищцовото дружество за недопустимост на молбата по чл. 248 ГПК поради невключването на адвокатското възнаграждение за първоинстанционното разглеждане на делото в представения във въззивното производство списък по чл. 80 ГПК. Приел е, че ответникът е представил списък по чл. 80 ГПК, но дори и да не е представил, такъв не е необходим, тъй като се иска допълване, а не изменение на съдебното решение. Изразил е становището, че включването на разноските за първата инстанция в списъка по чл. 80 ГПК, представен пред въззивния съд, не е процесуално условие за допустимост на искането по чл. 248 ГПК. Решаващият състав не е уважил и възражението, че липсват доказателства за реално извършени разноски от страна на ответника, като е приел, че същите са надлежно установени от представените по делото фактура и преводно нареждане. На последно място, въззивният съд е счел за неоснователно и възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение по съображения, че спорът е с особена фактическа и правна сложност, предвид проведените множество съдебни заседания и събираните доказателства, в т. ч. и експертни становища, а освен това възнаграждението не надвишава значително минималния размер на адвокатските възнаграждения, съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съобразил е и факта, че осъществената защита на ответника е по три евентуално съединени осъдителни иска. Настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно. На първо място, неоснователно е оплакването на частния жалбоподател за недопустимост на въззивното определение. Доколкото със същото е допълнено, а не е изменено въззивното решение в частта за разноските, правилно въззивният съд е преценил, че наличието или не на списък на разноските не е условие за допустимостта на молбата по чл. 248 ГПК. В този смисъл са и указанията в задължителната съдебна практика – т. 8 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. От значение за произнасянето на съда е единствено наличието на своевременно направено искане за присъждане на разноски в първоинстанционното производство, каквото ответникът е заявил, като ги е посочил в представения от него списък по чл. 80 ГПК. Не може да бъде споделено възражението за недоказаност на направените от ответника разноски за адвокатско възнаграждение. Както правилно е преценил решаващият състав, същите се установяват от представените по делото документи – данъчна фактура и преводно нареждане до банката за плащане на адвокатското възнаграждение. Липсата на доказателства за постъпване на сумата по сметката на адвоката не променя горния извод, след като плащането не се оспорва от кредитора, т. е. от адвоката. В този смисъл именно е и цитираната от самия частен жалбоподател практика на ВКС (решение № 29 от 07.05.2009г. по т. д. № 535/2008 г. на II т. о. и решение № 12 от 25.02.2010 г. по т. д. № 181/2009 г. на II т. о.), на която същият неправилно се позовава, тъй като не отчита обстоятелството, че не е „кредитор“ за вземането за адвокатското възнаграждение и поради това направеното от него оспорване на факта на получаването на преведената сума е ирелевантно за преценката за присъждането й като разноски. На последно място, неоснователен е и доводът, че липсва уточнение за кой от исковете е платеното адвокатско възнаграждение. Действително, такова изрично посочване не е направено. Това обаче не може да обоснове извод за прекомерност на възнаграждението, тъй като в случая правната защита е осъществена по три обективно евентуално съединени искове, като, съобразно размера на възнагражденията, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (сега Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), служещи като ориентир при преценката на съда, с оглед решението по дело № С-438/22 на СЕС, заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение от 13 897.79 лв., при минимален размер 9 311 лв. за всеки иск (чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата), не е прекомерно предвид фактическата и правна сложност на спора, както правилно е преценил и въззивният съд. Поради изложените съображения частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение