Решение № 4216 от 17.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10975/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от С. П. Н. и П. П. И., подадена чрез пълномощника им адв. Деведжиева, против решение № 5890 от 30.05.2025 г., постановено по административно дело № 1413/2024 г. по описа на Административен съд – Варна, с което е отхвърлена жалбата им срещу заповед № 1852/30.05.2024 г. на заместник-кмета на община Варна, постановена във връзка със заявление с вх. № АУ042940ВН/29.04.2024 г. от двете жалбоподателки, с която заповед е отказано определяне на трасе и прокарване на временен път на основание чл. 190 ЗУТ през ПИ 10135.5505.72 до собствения на жалбоподателките УПИ IX-1312 кв. 91 по ПУП-ПРЗ на XXVIII микрорайон на гр. Варна, идентичен с ПИ 10135.55.05.70 по КК на гр. Варна. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради противоречието му с материалния закон. Оспорват се правните изводи за законосъобразност на издадения административен отказ с твърдения за наличие на предпоставките по чл. 190, ал. 2 ЗУТ за прокарване на временен път. Иска се отмяна на съдебния акт. Претендират се разноски. Подадена е и частна жалба от същите лица против определение № 9117 от 18.08.2025 г., постановено по същото дело, с което е отхвърлено искането на жалбоподателките за изменение на решение № 5890 от 30.05.2025 г. в частта на разноските. Поради неправилност и необоснованост се иска отмяна на съдебното определение и постановяване на ново, с което да се уважи искането им. Претендират присъждане на разноски, включително адвокатско възнаграждение. Ответникът - заместник-кметът на община Варна, не изразява становище по касационната и частната жалба. Ответникът – П. С. Д., чрез процесуалния си представител адв. Стоев в писмен отговор на касационната жалба, писмено възражение срещу частната жалба и в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на подадените касационна и частна жалба. Претендира разноски съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Ответниците – П. А. С. и В. И. С. не изразяват становище по касационната и частната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежни страни. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – Варна е образувано по жалба на С. П. Н. и П. П. И. срещу заповед № 1852/30.05.2024 г. на заместник-кмета на община Варна, постановена във връзка със заявление с вх. № АУ042940ВН/29.04.2024 г. от двете жалбоподателки, с която заповед е отказано определяне на трасе и прокарване на временен път на основание чл. 190 от ЗУТ през ПИ 10135.5505.72 до собствения на жалбоподателките УПИ IX-1312 кв. 91 по ПУП-ПРЗ на XXVIII микрорайон на гр. Варна, идентичен с ПИ 10135.5505.70 по КК на гр. Варна. В мотивите на заповедта е посочено, че с решение 5-11 по Протокол № 5/21.05.2024 г. на комисия за определяне на трасе за достъп до имоти в община Варна, назначена със заповед № 0059/12.01.2024 г. на кмета на община Варна постъпилото заявление не е уважено. Процедурите за прокарване на временен път по ЗУТ се прилагат за имоти без достъп. Административния орган посочва, че в случая се касае за урегулиран поземлен имот – УПИ IX-1312, кв. 91 по ПУП-ЧИЗРП на 28-ми м.р., гр. Варна, който има лице на улица [улица]. Органът приема, че искането не попада в нито една от разпоредбите на чл. 190 от ЗУТ. За да отхвърли жалбата първоинстанционният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия със заповед № 4435 от 20.12.2023 г. на кмета на община Варна, в предписаната от закона форма и при спазване на административно-производствените правила, както и в съответствие с материалния закон. Позовавайки се на заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно-техническа експертиза съдът приема, че в случая не са налице материално-правните предпоставки на чл. 190, ал. 1 ЗУТ, тъй като по несъмнен начин е установено, че не е налице предвиждането на ал. 1 – УПИ имат лице само по проектирани нови улици, като преди тези улици да са открити, общината може да прокарва временни пътища, които осигуряват достъп до съответните имоти, а в случая не е налице нова проектирана улица, която да не е открита. Съдът посочва, че предвидените за процесния имот и за прилежащата му територия регулационни планове са приложени, в това число – изпълнени са и проектираните с тях улици. Реализирана е и [улица]в участъка пред имота на двете жалбоподателки, като е съобразено и наличието на денивелация между нивото на улицата и на имота. Съдът приема също така, че липсват и данни да се очаква или предвижда изработването на нови устройствени планове в обхвата на територията, в която попада имотът на С. П. Н. и П. П. И., както и че не се касае за неурегулирана още част от населено място, поради което не е налице и предпоставката по ал. 2 на чл. 190 ЗУТ. Съдът посочва, че от употребения общ израз „при нужда“ не става ясно какво точно е имал предвид законодателят, но тази хипотеза може да се тълкува в полза на оспорващите единствено, ако е налице кумулативно и второто условие на тази хипотеза, а именно за тези конкретни населени места или селищни образувания да се предвижда създаването на нови устройствени планове. Въз основа на това съдът е обосновал извод за законосъобразност на оспорената заповед. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че не са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. Правилно съдът приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентния орган, в изискуемата писмена форма и със съдържанието по чл. 59, ал. 2 АПК, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимия закон. Обоснован и законосъобразен е и решаващият извод в оспореното решение за отсъствие на материалноправните основания по чл. 190, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ. Според посочените разпоредби, когато съгласно подробен устройствен план някои урегулирани поземлени имоти имат лице само по проектирани нови улици, преди тези улици да са открити, общината може да прокарва временни пътища, които осигуряват достъп до съответните имоти (ал. 1), а при нужда временни пътища се прокарват в урегулирани части на населени места и селищни образувания, за които ще бъдат създадени нови подробни устройствени планове, както и в неурегулирани още части, включени в общ устройствен план (ал. 2). В конкретния случай не е налице нито една от посочените хипотези, както правилно са приели административният орган и съдът. Данните по делото, включително заключението на вещото лице арх. Карагеоргиев, сочат, че към настоящия момент действащият за имота на двете жалбоподателки застроителен и регулационен план е одобрен със заповед №Г-91/ 04.11.1998г. на кмета на община Варна. Същият се отнася за ИЗРП и КЗСП на част от кв. 91, 28 м.р., гр. Варна за УПИ VIII-1311, IX-1312 и XI - „за магазин и офиси“. От извършената проверка в район „Аспарухово“ към община Варна е установено наличие на ИЗРП, без КЗСП. Посочва се, че ПИ, завършващ на 70, собственост на жалбоподателките, попада в УПИ IX-1312. Съгласно регулационния план имотът се обслужва от север – от [улица]и има лице към тази улица около 18-19 метра. С действащия за имота застроителен план е предвидено запазване на съществуващите в имота сгради. Експертът е посочил, че за 28 м.р. действащата КК е съгласно заповед за одобрение на КККР РД-18-73/23.06.2008 г., издадена от изпълнителния директор на АГКК, изменена за ПИ:70 със заповед за изменение на КККР 18- 3271-21.03.2014 г., издадена от началника на СГКК- Варна. Установено е също, че за 28 м.р. на гр. Варна има изработен и приет от ЕСУТ предварителен проект на ПУП-ПРЗ. По тази причина за имотите, попадащи в неговия обхват, се разработват индивидуални ПУП-ове по реда на чл. 133, ал. 1 и ал.2 от ЗУТ. Посочва се в експертизата, че за община Варна е изработен Общ устройствен план (ОУП), одобрен със заповед №РД-02-14-2200/03.09.2012г. (за ОУП и Правила към него) и заповед №РД-14-2197/03.09.2012г. (за специфични правила към ОУП) на МРРБ и обявен в ДВ бр.70/14.09.2012г. Същият предвижда ПИ:70 в устройствена зона „Жс“ (Жилищна устройствена зона с преобладаващо средно застрояване) с устройствени показатели, както следва: максимална плътност 50%; максимален Кинт.: 2.0; минимално озеленяване 40%; височина за жилищни сгради до 15 метра, а за обществени сгради - до 20 метра. При тези факти изводът на решаващия съд за отсъствие на предпоставките по чл. 190, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ, респ. за съответствие на оспорения отказ на органа с материалноправните разпоредби, е законосъобразен. Смисълът на чл. 190, ал. 1 ЗУТ е временните пътища да се прокарват по проектирани с влезлия в сила план улици, преди тези улици да са открити. Тези факти, предвидени в хипотезата на правната норма, не са осъществени в настоящия случай, за да възникне предвидената последица - прокарване на временен път. Безспорно е по делото, както правилно посочва първоинстанционният съд, че за прилежащата територия към настоящия момент има действащ ПУП-ЗРП, одобрен със заповед № Е-91/04.11.1998г. на кмета на община Варна, който представлява изменение на застроителен и регулационен план (ИЗРП) и квартално-застроителен и силуетен план (КЗСП) на част от кв.91. 28 м.р., гр. Варна, в обхвата на който попадат УПИ VIII-1311, IX-1312 и XI- „за магазин и офиси“. Безспорно е също, че до УПИ ІX-1312, кв. 91 по ПУП-ЧИЗРП на 28-ми м.р. на гр. Варна има достъп от действаща улица – [улица]. След като до урегулирания поземлен имот е налице достъп от действаща улица, то прокарването на временен път до някои негови части е незаконосъобразно и недопустимо от закона. В хипотезата на чл. 190, ал. 1 ЗУТ, прокарването на временни пътища е допустимо при урегулирани имоти, ако същите имат лице само по проектирани нови улици, които не са открити, какъвто не е настоящия случай. От горните факти следва неприложимост и на хипотезата на чл. 190, ал. 2 ЗУТ, а доводите в обратен смисъл в касационната жалба са неоснователни. Смисълът на чл. 190, ал. 2 ЗУТ е временните пътища да се прокарват при нужда - при нов план по улиците по проектоплана и при неурегулирани имоти - по улиците съобразно извършените проучвания. Както се посочи, за процесния имот няма доказателства за започнала устройствена процедура по изработването на нови устройствени планове, респективно за предвидени с проектоплан улици. Настоящата инстанция споделя и изложеното за пълнота от първоинстанционния съд, а именно че с оглед тежкото здравословно състояние на едната от жалбоподателките и майка й (едната като лице с намалена подвижност по смисъла на § 1, т.1, буква „б“ от ДР на Наредба № РД-02-20-2 от 26.01.2021г. за определяне на изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията, а другата като лице, което полага грижи за двама човека с намалена подвижност), същите разполагат с друг ред за защита на правата си-например поставяне на асансьор с оглед денивелацията на имота откъм [улица]. Изложеното налага заключението, че оспорената заповед е издадена в съответствие с чл. 190, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ, поради което е законосъобразен административен акт. Съображенията на административния съд в горния смисъл са обосновани, а оспореното решение за отхвърляне на предявената жалба е правилно като материалнозаконосъобразно и следва да се остави в сила. По частната жалба: Касационната инстанция намира частната жалба против определение № 9117 от 18.08.2025 г. по първоинстанционното дело за допустима и частично основателна. С решение № 5890 от 30.05.2025 г., предмет на настоящото производство, с оглед изхода на спора, на ответната страна П. С. Д. са присъдени разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева, както и на ответната страна заместник-кметът на община Варна в полза на община Варна, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. С оспореното определение възражението относно присъденото адвокатско възнаграждение е отхвърлено, като е прието, че неговият размер от 1200 лв. не е прекомерен с оглед фактическата и правна сложност на делото и обема на оказаната защита. Видно от представената фактура № 0000000421 от 10.04.2025 г. заплатеното адвокатско възнаграждение е в размер на 1000 лв. без ДДС и 1200 лв. с включения данък. Този размер съответства на чл. 8, ал. 2, т. 1, предл. първо от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, определящ възнаграждение в размер от 1250 лв. за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес за дела по Закона за устройство на територията и Закона за кадастъра и имотния регистър. Съгласно § 2а от същата наредба, за регистрираните по Закона за данъка върху добавената стойност адвокати ДДС се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност. Поради това правилно е счетено, че възнаграждението не е прекомерно. Определението е правилно и досежно правната сложност на делото, обема на осъществените процесуални действия и предоставена адвокатска защита, включително при съобразяване критериите за справедливост, зададени с Решение по дело С-438/22 на СЕС. Основателни са наведените от жалбоподателките доводи, че неправилно съдът е присъдил юрисконсултско възнаграждение в полза на община Варна. Видно от материалите по делото такова искане не е правено от процесуалния представител на ответника, поради което и не следва да му бъдат присъждани разноски. С оглед изложеното оспореното определение следва да бъде отменено частично, а решение № 5890 от 30.05.2025 г. следва да бъде изменено в частта, в която С. П. Н. и П. П. И. са осъдени да заплатят на община Варна разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, тоест 51 /петдесет и едно/ евро. При този изход на спора в полза на ответната страна П. С. Д. следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в доказан размер от 600 /шестстотин/ евро с включен ДДС. Ответниците заместник-кметът на община Варна, П. А. С. и В. И. С. не са претендирали разноски и такива не им се следват. Неоснователно е искането на частните жалбоподателки за присъждане на разноски. Определенията на съда, постановени в производства по чл. 248 ГПК, не са актове, с които се решава спора по същество. Производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер, поради което в него не се носи отговорност за разноски. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във връзка с чл. 248, ал. 1 ГПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,