Определение № 1084 от 17.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1656/2023 г.

Производство по чл.307 ал.1 ГПК. Подадена е молба с вх. № 283598/29.04.2022 г. от страна на „Първа инвестиционна банка“ АД с ЕИК:[ЕИК], [населено място], за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК на влязлото в сила решение № 1920 от 01.10.2015 г. по в. гр. д. № 3275/2014 г. на Софийски апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 803 от 25.10.2016 г. по т. д. № 233/2016 г. на ВКС, I т. о. С въззивното решение, чиято отмяна се иска, след отмяна на разпореждане № 4138 от 10.06.2014 г. на Софийски градски съд по гр. д. № 4921/2014 г. в обжалваната част, е признато и допуснато на основание чл. 623, ал. 5 ГПК във вр. чл. 38 и сл. на Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела изпълнението на разпореждането (заключението) от 21.06.2013 г. по дело № 23752/299/2013 г. на Първи Районен съд – Букурещ, с което се дава съгласие за принудително изпълнение срещу „Първа инвестиционна банка“ АД в полза на кредитора – Агенция за плащания и участие в земеделието (APIA), което следва да се извърши съгласно чл. 622, ал. 3 от румънския Граждански процесуален кодекс в съответствие с изпълнителния документ – писмо за банкова гаранция № 000LG-L-003436/31.07.2012 г., за плащане на сумата 22 033 854.39 евро, ведно с разходите по изпълнението, възлизащи отделно на сумата от 1 725 832.38 леи. Молителят е описал обстоятелствата, които според него попадат във фактическия състав на чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК – с решение № 1672 от 02.04.2019 г. по дело № 34108/299/2013 Съдът в Сектор І – Букурещ, І -во гражданско отделение, е отменил принудителното изпълнение и изпълнителните действия по изп. дело № ST47/2013 г. на Кантора на съдебните изпълнители Съдружници Шкьопу и Тету, в това число и разпореждането (заключението) от 21.06.2013 г. по дело № 23752/299/2013 г. на Първи Районен съд – Букурещ, като съгласно съдебно удостоверение (сертификат), издадено от Градски съд – Букурещ, V -то гражданско отделение по дело № 34108/299/2013, решение № 1672 от 02.04.2019 г. е влязло в сила на 04.02.2022 г. след отхвърляне на подадената срещу него апелативна жалба от страна на APIA. Молителят сочи, че съгласно това въззивно решение писмото за банкова гаранция, на която се е позовала румънската Агенция за плащания и участие в земеделието, не може да бъде изпълнително основание, доколкото нито една правна норма не урежда такъв характер на този юридически акт, т. е. разпореждането (заключението) от 21.06.2013 г. няма сила на пресъдено нещо, като произнесено в рамките на формална процедура, която не засяга делото по същество, или с други думи – решението на румънския съд, с което се „анулира“ принудителното изпълнение и съответно отпадат правните последици на разпореждането (заключението) от 21.06.2013 г., „премахва“ качеството на разпореждането на съдебен акт по смисъла на чл. 32 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 г., който е изпълняем, защото, ако разпореждането на румънския съд не е изпълняемо в държавата по произход на акта, то същото не следва да се допуска до изпълнение и на територията на Република България. Допълнително в подкрепа на този правен извод молителят сочи, че в хода на делото по разглеждане на апелативната жалба на APIA по изрично запитване на Агенцията е образувано тълкувателно дело № 643/1/2021 на Върховния касационен съд на Румъния, по което е постановено решение № 43/2021 от 07.06.2021 г. С това решение, Върховният касационен съд на Румъния, Състав за произнасяне по правни въпроси, по сезиралия го правен въпрос: „Може ли от съвместния прочит на разпоредбите на чл. 120 от Извънредна правителствена наредба № 99/2006 г. относно кредитните институции и капиталовата адекватност, чл. 2279 и чл. 2321 от Гражданския кодекс от 2009 г. да се допусне изпълнителният характер на банковата гаранция?“, т. е. дали банковата гаранция има характер на изпълнително основание само въз основа на което може да се извърши принудително изпълнение, е отговорил, че банкова гаранция, издадена от кредитна институция, представлява изпълнителен титул само ако е издадена като гаранция по договор за банков кредит, докато банкова гаранция № 000LG-L-003436/31.07.2012 г. гарантира изпълнението на задължения по договор за доставка, поради което според официалното тълкуване на Върховния касационен съд на Румъния тази банкова гаранция не може да изпълнява функцията на изпълнителен титул и не може да бъде основание за стартиране на принудително изпълнение срещу издателя на гаранцията. Молителят сочи още, че по негово искане се е сдобил с европейско удостоверение, съгласно формуляр по Приложение № 1 на Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. (предишно Приложение № V към Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 г.), издадено съответно по цитираното решение № 1672 от 02.04.2019 г. на Съда в Сектор І – Букурещ, І -во гражданско отделение, което е основание за признаване и изпълнение на решението за отмяна на принудителното изпълнение и изпълнителните действия по изп. дело № ST47/2013 г. на Кантора на съдебните изпълнители Съдружници Шкьопу и Тету. Молителят е подал и втора молба с вх. № 262784/24.01.2023 г. за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК на същото влязло в сила решение № 1920 от 01.10.2015 г. по в. гр. д. № 3275/2014 г. на Софийски апелативен съд. Сочи, че основание за подаване на тази молба е изготвянето и съобщаването на банката на 25.10.2022 г. на мотивите на решение № 261/А/04.02.2022 г. по дело № 34108/299/2013 на Градски съд – Букурещ, V -то гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 1672 от 02.04.2019 г. по дело № 34108/299/2013* на Съда в Сектор І – Букурещ, І -во гражданско отделение. Що се отная до твърдяното основание по чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК и в тази молба са изложени идентични доводи за отмяна на решението на Софийски апелативен съд, аргументирани вече от молителя в молбата с вх. № 283598/29.04.2022 г. Касателно основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК молителят акцентира на съществуващата разлика между българското и румънското законодателство, като твърди, че съгласно последното (чл. 403, чл. 426 и чл. 427 от ръмънския ГПК) мотивите към съдебното решение, съгласно които съдът формира своите изводи, се изготвят в един по-късен момент, следващ този на последното открито заседание, на което се постановява диспозитивът на решението, и едва след като се изготвят мотивите, се счита, че е изготвено и подписано цялото съдебно решение, като същото официално се връчва на страните, т. е. – едва след постановяване на мотивите може да се счете, че е налице съдебно решение. Позовава се и на чл. 430 от ръмънския ГПК, съгласно който силата на пресъдено нещо според румънското гражданско процесуално право се разпростира не само върху диспозитива на съдебното решение, но и върху т. нар. „решаващи мотиви“ (в превод: „с които е решено нещо спорно“), които могат да се обжалват и отделно от диспозитива на съдебния акт. Или в случая, молителят сочи именно връчените му мотиви към решението като документ, с който се констатира съществуването на такива факти от действителността, настъпили преди неговото издаване, които, ако са били съобразени от решаващия съд, не би бил постановен порочният съдебен акт, чиято отмяна се иска в настоящото производство. От страна на ответника по молбите за отмяна – Министерство на земеделието и селското развитие на Румъния чрез Агенция за плащания и участие в земеделието (APIA), чрез процесуални пълномощници, са постъпили писмени отговори в законния срок, в които се поддържа становище, че молбите са неоснователни, а установените факти са неправилно интерпретирани от молителя. Относно молбата за отмяна с вх. № 262784/24.01.2023 г. излага и съображения за нейната недопустимост поради просрочие. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, при осъществяване преценката по чл. 307, ал. 1 ГПК намира, че молбите за отмяна са подадени от надлежна страна срещу съдебен акт, който подлежи на отмяна. С оглед твърденията в тях относно навежданото основание по чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК, респ. – относно основанието по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, и предвид момента на узнаване на акта за отмяна и съответно деня на узнаване на твърдяното ново писмено доказателство, следва да се приеме, че молбите са депозирани преди изтичането на тримесечния преклузивен срок по чл. 305, ал. 1 ГПК, както в първата, така и във втората хипотеза, на които е основано искането за отмяна. По приемането на представените с двете молби за отмяна и отговорите към тях доказателства съставът ще се произнесе в о. с. з. С оглед изложеното и на основание чл. 307, ал. 1 ГПК, съдът