Решение № 88 от 9.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 1015/2011 г.

Решение № 88 от 9.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 1015/2011 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Росица Божилова Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Л. В. против решение № 1094/21.06.2011 г. по гр. д. № 1165/2011 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав, в частта с която е потвърдено решение на Софийски градски съд, ГК, I гр. отд., 8 състав, постановено на 16.07.2010 г. по гр. д. № 3869/2009 г., за отхвърляне предявения от касаторката против [фирма] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ, за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от настъпило на 05.03.2009 г. пътнотранспортно произшествие, над присъдените 12 000 лева или за разликата до претендираните от касаторката 80 000 лева. Навежда се основание за неправилност, поради постановяването на въззивното решение в противоречие с материалния закон - чл. 52 от ЗЗД вр. с ППВС № 4/1968 год. и чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствени правила - несъобразени свидетелски показания относими към извода за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата и необоснованост, предпоставена от съобразяване на заключението на автотехническата експертиза, работила въз основа на взаимно противоречиви свидетелски показания относно скоростта на движение на увреждащия автомобил. Ответната страна - [фирма] - не е взел становище по касационната жалба. С определение № 127 от 24.02.2012 г. /датата на определението вписана погрешно като 24.12.2012 г./, Върховен касационен съд, ТК, второ търговско отделение е допуснал касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по материалноправния въпрос относно прилагане критерия за справедливост при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, като разрешен в противоречие със задължителна съдебна практика - ППВС № 4/1968 г. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания и доводите на касатора, след проверка по реда на чл. 290, ал. 2 от ГПК относно правилността на обжалвания съдебен акт, приема следното: За да остави в сила първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, с която е отказано присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на пострадалата от ПТП Росица В., над сумата от 12 000 лева, въззивният съд е приел, че са безспорни предпоставките за уважаване иска по чл. 226, ал. 1 от КЗ, предвид частично необжалване на първоинстанционното решение, до размера на присъдените 9 000 лева обезщетение, а именно: наличие на застрахователен договор между ответника и собственика на автомобила - марка "Ауди А6", ДК № С 50-47 ХХ, с който са причинени вредите; виновно предизвикано на 05.03.2009 г. пътно-транспортно произшествие от Ю. С. - собственик на застрахования автомобил; претърпени от ПТП -то неимуществени вреди - в обхвата и с проявлението съгласно заключението на съдебно-медицинската експертиза и събраните гласни доказателства. Предмет на спора пред въззивния съд били предпоставките за приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, предвид твърдяното съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата и размера на дължимото й обезщетение за неимуществени вреди над присъдената и необжалвана от ответника сума от 9 000 лева. По отношение приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК съдът е приел, че пресичането на пътното платно на необозначено за това място /пешеходна пътека/ - нарушение на чл. 113, ал. 1 от ЗДвП. и чл. 165, т. 1 вр. с чл. 3, т. 1 от ППЗДП, предпоставя висока степен на съпричиняване, адекватна на приетата от първоинстанционния съд 1/2, тъй като ако би използвала намиращата се в близост пешеходна пътека, при функционираща на същата и автоматична светофарна уредба, ищцата би избегнала увреждането, в който смисъл е мотивирана причинната връзка между поведението на ищцата и вредоносния резултат. Приетите за доказани от въззивния съд, неоспорвани от ответника, травматични увреди на ищцата, се изразяват в счупване на таза в областта на лявата тазобедрена става и счупване костите на лявата подбедрица в горната й част, предпоставило кръвна репозиция на счупената голямопищялна кост и поставяне на метална плака. С оглед същите въззивният съд е определил справедлив размер на обезщетението 24 000 лева /при предявено обезщетение за 80 000 лева/ и присъдил допълнителни 3 000 лева или общ размер от 12 000 лева, съобразно споделения за доказан процент съпричиняване. За да определи обезщетението в този размер, въззивният съд е отчел: продължителност на претърпените болки и страдания от ищцата - 6 месеца, през първите 2 месеца от които - интензивни; периода на преодоляване последиците от травмата - зарастване фрактурата на срамната кост на таза за 45 дни и наложило се оперативно лечение на счупването на кондила на лявата голямопищялна кост, предпоставило невъзможност за стъпване на левия крак за период от 4 месеца и последваща рехабилитация; трайните, невъзстановими, последици на травмата - намален обем на движение на лява тазобедрена става при отвеждане встрани с 15 градуса, намален обем на лява колянна става, при свиване с 30 градуса и при разгъване - с 10 градуса, придобит остатъчен лакситет / халтавост/ на лявата колянна става и образувани зашипявания в резултат на счупването на лявата голямопищялна кост. Отчел е възрастта на ищцата - 57 г. към датата на ПТП, както и определената й намалена работоспособност след възстановяването - 50 %. Въззивното решение е валидно и процесуално допустимо, но частично неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон - чл. 52 ЗЗД вр. с ППВС № 4/1968 г. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в ППВС № 4/1968 г., справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства - обема, характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, физическите и психологически последици за увредения, преценени адекватно и в тяхната съвкупност, при това в мотивирано изложение за преценката на приноса им спрямо увреждането, а не единствено с изброяването им, като релевантни за определяне на справедливо обезщетение. При прилагане критерия за справедливост в определяне размера на обезщетението, съгласно чл. 52 от ЗЗД, съдът в недостатъчна степен е възприел приноса на всеки от визираните елементи, спрямо претърпените и търпими от ищцата действителни болки, страдания и неудобства, във времеви аспект /продължителност на проявлението на обратимите травматични последици, респ. необратимост на други/, както и с оглед възрастта на ищцата, макар формално отчетена като критерий. Наред със съобразените, но неотчетени адекватно, по отношение приноса им към степента на търпимите болки и страдания, критерии, съдът не е съобразил други релевантни такива, установими от заключението на съдебно-медицинската експертиза на вещо лице Б. Б.: неудобства по спазването на строг постелъчен режим до зарастване фрактурата на таза; допълнително необходимото, задължително интервениране за оперативно изваждане на металната плака, което като сигурно събитие в причинна връзка с увреждането е съпроводимо с болки и страдания за срок до 30 дни; постоянен болкови синдром при преумора на крайниците и рязка промяна на времето, в съчетание с неудобствата по затруднението в движенията на лявата тазобедрена и лявата колянна стави; трайно оставащата нестабилност на лявата колянна става, при неблагоприятна прогноза за преодоляването й, независимо от последващи рехабилитации. С оглед горното, настоящият състав на Върховен касационен съд приема, че справедливо обезщетяване на търпимите от ищцата неимуществени вреди се явява сума в размер на 40 000 лева или за разликата над присъдените 12 000 и до размера на сумата 20 000 лева /отчитайки съпричиняване на вредоносния резултат в размер от 1/2, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД/, въззивното решение следва да бъде отменено, с уважаване иска на Р. В. за допълнителни 8 000 лева. За разликата над 20 000 лева до претендираните 80 000 лева въззивното решение, оставящо в сила първоинстанционното отхвърлително решение в тази му част, следва да бъде потвърдено, като правилно. Не са събрани доказателства, че търпимите в доказания период на лечение и възстановяване болки и страдания, са били с характеристики и интензитет, надхвърлящи обичайните за съответния вид увреждания, респ. търпимите неудобства - по-големи от обичайните /съобразявайки възрастта като известно обстоятелство/, предвид наличието на конкретни съпътстващи и други фактори и обстоятелства. Относно приетото от въззивния съд съпричиняване, въпреки позоваването на касатора на допуснати от съда съществени процесуални нарушения, довели до необоснованост на фактическите му констатации - несъобразени свидетелски показания, опорочили изводите на съдебнотехническата експертиза относно действителната, по-висока според касатора, скорост на придвижване на автомобила, настоящият състав намира, че наведените доводи са неотносими към установяване факта на съпричиняването. С каква скорост се е движил водача - предвид собствените му свидетелски показания - св. Ю. С. и тези на свидетеля В. В., е обстоятелство относимо към вината на деликвента и размера на претърпените вреди и неотносимо към поведението на ищцата, прието като съпричиняване - пресичане на необозначено за тази цел място, като се съобрази, че в близост е било налице такова, при това с функционираща светофарна уредба, допълнително регулираща движението и предоставяща висока степен на гаранция за безопасност на пресичането. Установена по-висока скорост би предпоставила по-големи вреди, спрямо които идентично би бил приложен приетия процент съпричиняване, но не би обосновала различен такъв. За прилагане чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат /т. 7 ППВС № 17/18.11.1963 г./. Такава не би имало само при по - ниска скорост на придвижване на автомобила /под 21 км./ч., съгласно заключението на автотехническата експертиза, в който случай ударът би бил предотвратим/. Не това, обаче, е релевирания довод на касаторката, при това относим към прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. С оглед изхода на спора, ответната страна следва да заплати по сметка на ВКС обща държавна такса по касационното обжалване в размер на 190 лева, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК. Касаторът не е доказал понесени в касационното производство разноски. Водим от горното, ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, второ търговско отделение