Определение № 3350 от 24.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11374/2025 г.

Производството е по реда на чл. 248 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК) във връзка с чл. 228 във вр. с чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с § 40 от ПЗР към ЗИД на АПК (ДВ, бр. 63 от 2025 г., в сила от 05.08.2025 г.). Образувано е по искане на „Електрохолд Продажби“ ЕАД, подадено чрез процесуалния му представител адв. Петров, за изменение на Решение № 1781/17.02.2026 г., постановено по адм. дело № 11374/2025 г. по описа на Върховен административен съд, Осмо отделение, в частта за разноските. Изложени са съображения, че при постановяване на решението, чието изменение в частта за разноските се претендира, съдебният състав неправилно е присъдил разноски в полза на Националната агенция за приходите под формата на дължимо юрисконсултско възнаграждение в размер на 33 144 евро. Обобщени същите се свеждат до това, че така присъденият размер на разноските не съответства на фактическата и правна сложност на казуса и на осъществения обем процесуално представителство от представляващия ответникът по касация юрисконсулт. Тезата е, че с цел постигане „на справедлив баланс в интересите на спорещите страни“, следва размерът на юрисконсултското възнаграждение да бъде определен в размера на заплатения от „Електрохолд Продажби“ ЕАД адвокатски хонорар за касационната инстанция, с позоваване на Решение № 569 от 20.01.2026 г. по адм. дело № 11864/2025 г. на ВАС. По тези аргументи, настоява за изменение на решението в частта за разноските. Ответникът по искането – Директор на Дирекция „ОДОП“ – гр. София, чрез процесуалния си представител юрк. Венева, в депозиран в срока по чл. 248 ал. 2 от ГПК във вр. с чл. 228 във вр. с чл. 144 от АПК във вр. с § 40 от ПЗР към ЗИД на АПК (ДВ, бр. 63 от 2025 г., в сила от 05.08.2025 г.) отговор, оспорва същото и настоява за оставянето му без уважение. Върховният административен съд, Осмо отделение, като взе предвид доводите в подадената молба за изменение на решението в частта за разноските, приема следното: Молбата за изменение на решението в частта за разноските е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК, приложим на основание чл. 228 във вр. чл. 144 от АПК във вр. § 40 от ПЗР към ЗИД на АПК (ДВ, бр. 63 от 2025 г., в сила от 05.08.2025 г.). Разгледана по същество молбата е неоснователна. С Решение № 1781 от 17.02.2026 г., постановено по адм. дело № 11374/2025 г. по описа на Върховен административен съд, Осмо отделение, е оставено в сила Решение № 31687/29.09.2025 г., постановено по адм. дело № 2994/2023 г. по описа на Административен съд – София-град, в частта му, предмет на касационното оспорване, с която е отхвърлена жалбата на „Електрохолд продажби“ ЕАД против Ревизионен акт № Р-29002922001368-091-001/20.09.2022 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП "ГДО" – София, потвърден с Решение № 1898/05.12.2022 г. на Директор на Дирекция "ОДОП" – София, в частта му относно допълнително определеното задължение за внасяне по ЗДДС за данъчен период месец Февруари 2022 г., в следствие на отказано право на възстановяване на ДДС в размер на 2 645 323,60 лева. Със същия съдебен акт в полза на Националната агенция за приходите (виж § 1, т. 6 от ДР на АПК) на основание чл. 161, ал. 1, изр. второ и трето от ДОПК (в редакцията до изм. с ДВ бр. 17/2026 г.) са присъдени разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 33 114 евро (евровата равностойност на 64 764,80 лева). Изложените аргументи в молбата по чл. 248 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК във вр. § 40 от ПЗР към ЗИД на АПК (ДВ, бр. 63 от 2025 г., в сила от 05.08.2025 г.), против така определения размер на разноските са неоснователни. За избягване на повторения в това изложение следва да се посочи, че нормата на чл. 161 от ДОПК е в приложимата й редакция до изм. с ДВ бр. 17/2026 г., която е в сила към датата на приключване на устните състезания, както и че разпоредбите на АПК са тези в сила до изм. и доп. със ЗИД на АПК, обн. в ДВ, бр. 63 от 2025 г., в сила от 05.08.2025 г., съобразно правилото на § 40 от ПЗР към същия закон. Разпоредбата на чл. 161, ал. 1, изречения второ и трето ДОПК е в насока, че в производствата по оспорване на ревизионни актове на ответника се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от жалбата, като на администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. Тази разпоредба е специална и не може да бъде дерогирана от разпоредбите на другите процесуални закони - чл. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 143, ал. 3 от АПК. Действително с първия диспозитив на Решението от 23 ноември 2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС, е прието, че "Член 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4 § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, като запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. ", а с Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, "че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи". Същественото е, че така дадените разрешения от страна на СЕС не задължават по императивен начин националния съд да не прилага разпоредбите на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г./, нито да присъжда във всеки един случай било то юрисконсултско, било то адвокатско възнаграждение под посочените минимуми. Сама по себе си разпоредбата на чл. 161, ал. 1 от ДОПК не ограничава конкуренцията, а именно тя определя размера за юрисконсултското възнаграждение като такова за адвокат съобразно материалния интерес по делото. Тази разпоредба нито е противоконституционна /така Решение № 10 на КС от 29.09.2016 г. по к. д. № 3/2016 г. /, нито противоречи на цитираното решение на СЕС, отнасящо се до договорено между адвокат и клиент възнаграждение. Всъщност при разрешаване въпроса за дължимите разноски, в аспекта вкл. и прилагане правилата на чл. 78, ал. 5 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК и на чл. 161, ал. 2 от ДОПК, задължението на съда е да стори всякога собствена преценка при определяне размер на дължимото юрисконсултско/адвокатско възнаграждение с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. За нуждите на тази преценка, при съобразяване приложимото към казуса право така, както бе посочено по-горе, не може да се приеме за водещо и уговореното адвокатско възнаграждение в отношенията между другата страна и нейния процесуален представител. Субективната преценка за остойностяването на конкретно процесуално представителство в полза на дадена страна, не може да бъде абсолютен измерител за стойността на оказаната услуга в отношенията между другите страни в процеса. Изложените в Решение № 569 от 20.01.2025 г., постановено по адм. дело № 11864/2025 г. на ВАС, съображения всъщност не изравят различна от така изложената позиция на настоящия касационен състав. В това решение уговореният и изплатен адвокатски хонорар от сторилата възражението по чл. 161, ал. 2 от ДОПК страна е коментиран като допълнителен, но не и водещ аргумент. Следващи логиката на тези съображения са сега действащите редакции на чл. 161, ал. 2, изр. последно от ДОПК и чл. 78, ал. 5, изр. последно от ГПК. Именно в аспекта на така даденото тълкуване, касационната инстанция намира за неоснователни аргументите в частната жалба. Настоящият съдебен състав не споделя аргумента на "Електрохолд Продажби" ЕАД, че делото не се характеризира с висока правна сложност. Макар и действително спор по фактите пред касационната инстанция да не е имало, това в никой случай не омаловажава правната сложност на казуса, в който именно смисъл и процесуалният представител на ответника по касация е положил усилия в издирването на приложимото национално и общностно законодателство и относимата към прилагането му съдебна практика на съставите на ВАС и на СЕС. Изложеното във връзка с тези аргументи на "Електрохолд Продажби“ ЕАД всъщност е свидетелство в подкрепа на разбирането за по-високата правна сложност на спора – следва да се подчертае, че противно на разбирането на частния жалбоподател, преклузивният срок по чл. 129, ал. 1 от ДОПК не е приет от касационния състав наред с „давността по ЗЗД“ като „решаващ за определяне на несъбираемостта на вземанията“ на дружеството от неговите клиенти (битови абонати). Неоснователни са оплакванията за липса на достатъчна процесуална активност от страна на участващия в производството пред ВАС юрисконсулт – депозирането на отговор на касационната жалба е възможност, а не процесуално задължение. Отделно – в проведеното открито съдебно заседание са представени писмени бележки, които онагледяват осъществения обем на извършената работа. В обобщение именно предвид размера на материалния интерес на спора, правната сложност на казуса и обема на осъществената правна работа от процесуалния представители на Директора на Дирекция "ОДОП" – София настоящата съдебна инстанция е определила и размера на дължимото се юрисконсултско възнаграждение. Това, че същият е в размера на минималното съгласно разпоредбите на Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа е в рамките на нормалното и допустимото, съгласно посочената по-горе приложима към казуса законодателна уредба. По изложените съображения искането на „Електрохол Продажби“ ЕАД, за изменение на Решение № 1781/17.02.2026 г., постановено по адм. дело № 11374/2025 г. по описа на Върховен административен съд, Осмо отделение, в частта за разноските следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на осн. чл. 248, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК във вр. с § 40 от ПЗР на ИЗД на АПК (ДВ, бр. 63 от 2025 г., в сила от 05.08.2025 г.), Върховният административен съд, състав на осмо отделение,