Определение № 237 от 21.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1339/2010 г.

ВКСIII гражданско отделение21.02.2012 г.докладчик Ани Саралиева

Диспозитив

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 21.12.2009 г. по гр.д. № 1613/2006 г. на Софийски градски съд, ІІ-В въззивен състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Институт за български език при Б., чрез пълномощника му юрк. И. Д., и на Българска академия на науките, приподписана от ст.юрк. М. П., против решението от 21.12.2009 г. по гр.д. № 1613/2006 г. на Софийски градски съд, ІІ-В въззивен състав, с което е обезсилил решението от 18.02.2003 г. по гр.д. № 12074/2002 г. на Софийски районен съд, 34 състав, като недопустимо- постановено по непредявени искове, и е върнал делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявените искове. Ответникът по жалбата К. Я. К. е изразил становище в писмени отговори. Жалбите са процесуално допустими. В изложението на касатора Институт за български език при Б. по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК е поставен въпрос относно задължението на въззивния съд да вземе предвид влязло в сила съдебно решение по предходно дело, което касае същия процесен период, същото правно основание и е между същите страни, и произтичащите от това последици. Касаторът поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, без да сочи конкретни решения. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК Българска академия на науките поддържа, че въпросът относно недопустимостта на първоинстанционното решение е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 13/1976 г. на ОСГК на ВС. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и 2 ГПК. Разрешението по поставения въпрос в изложението на Институт за български език при Б., дадено от въззивния съд не е в противоречие нито със задължителна практика на ВКС, нито с незадължителна такава. Приложението на разпоредбата на отменения чл. 224 ГПК /сега чл. 299 ГПК/ е обусловено от установена идентичност на страни, основание и искане. В този смисъл е трайната и последователна съдебна практика. В настоящият случай липсва идентичност по отношение основанието и искането. Претендираните вреди, спорът за които е разрешен с решение от 15.06.2004 г. по гр.д. № 2568/2003 г. на САС, оставено в сила с решение № 2791/05 от 03.04.2006 г. на ВКС, ІV г.о., и тези по исковата молба, по която е образувано гр.д. № 12074/2002 г. на Софийски районен съд, 34 състав, са различни, произтичащи от неатестирането на ищеца, работил в института с научно звание и длъжност „научен сътрудник втора степен”, и необявяване на конкурс за „старши научен сътрудник първа степен”- по първото дело, и за „старши научен сътрудник втора степен”- по второто дело. Затова въззивният съд е приел, че не е налице отрицателна процесуална предпоставка за допустимостта на предявените искове. Не е налице и твърдяното в изложението на Б. противоречие с ТР № 13/1976 г. на ОСГК на ВС. Това тълкувателно решение е по въпроси относно приложението на разпоредбите на отменения ГПК- чл. 208 ал. 1 и чл. 210 /в редакцията обн. Изв. бр. 90/1961 г./, а не касае въпрос във връзка с недопустимост на първоинстанционното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение

Цитирани разпоредби

7