Определение № 1105 от 12.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 151/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Подадена е частна жалба от Българска народна банка срещу определение № 2146 от 18.09.2023 г., постановено по в.гр.д. № 796/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, в частта му, с която е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на решение № 796 от 09.06.2023 г., постановено по същото дело, в частта за разноските, като бъде осъден ищецът Д. Б. Ш. да плати сторените от банката разноски за въззивното производството, както и разноските за първа инстанция след като първоинстанционното решение е отменено от въззивния съд в осъдителната част и са отхвърлени изцяло исковете срещу ответника. В частната жалба се излагат съображения, че определението е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Във връзка с дължимостта на разноските са изложени доводи по приложението на разпоредби от ЗОДОВ и е цитирана практика на ВКС. Ответникът по частната жалба Д. Б. Ш. в писмен отговор излага становище за неоснователността й, като прави възражение и за прекомерност. Подадена е частна жалба и от Фонд за гарантиране на влоговете в банките срещу същото определение в частта му, с която е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на решение № 796 от 09.06.2023 г., постановено по същото дело, в частта за разноските, като бъде осъден Д. Б. Ш. да плати сторените от Фонда разноски за въззивното производство. Частният жалбоподател излага съображения за неправилност на определението поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави анализ на разпоредби от ЗОДОВ и цитира съдебна практика във връзка с приложението им. Ответникът по частната жалба Д. Б. Ш. не излага становище по нея. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе по частните жалби, съобрази следното: Производството по делото е образувано по искове на Д. Б. Ш. за присъждане на обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС, а именно: сумата от 9936,22 лв. представляваща претърпени имуществени вреди, както и сумата от 5000 лв., представляваща претърпени неимуществени вреди, сумата от 1 472,35лв.-обезщетение за забава върху главницата за неимуществени вреди за посочен период и за законната лихва от исковата молба. Исковете са насочени срещу Българска народна банка и Народно събрание на РБ, а при условията на евентуалност – срещу Фонд за гарантиране на влоговете в банките. Пловдивският районен съд е осъдил Българска народна банка за сумата от 5733,82 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законна лихва върху главницата, а останалите искове е отхвърлил. Пловдивският окръжен съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта, в която БНБ е осъдена да заплати законната лихва върху главницата от 5733,82 лв. и го е отменил в частта за главницата по този иск, като е отхвърлил претенцията; отменил го е и в частта по иска за неимуществени вреди срещу Народното събрание, като е осъдил този ответник за сумата от 5000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, а в останалата част е потвърдил решението. Съдът не е присъдил поисканите от ответниците БНБ и ФГВБ разноски за въззивното производство, включително при уважаване на въззивната жалба на БНБ за присъждане изцяло разноските на БНБ за двете инстанции, а молбите за допълване на решението в тази част са оставени без уважение с обжалваното в настоящото производство определение. Съдебният състав се е позовал на решение № 2355/2022 г. по адм.д. № 10600/2021 г. на ВАС, според което разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ (в редакцията съгласно изм. и доп., публ. в ДВ, бр. 94/2019 г.) е неприложима в конкретния случай, доколкото съгласно §6, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ този закон се прилага за искови молби, подадени след влизането му в сила, а в случая исковата молба е подадена преди това. Обжалваното определение е неправилно. С определение № 2/20.04.2021г. по тълк. дело № 1/2019 г., ОСГТК на ВКС и ОСС от І и ІІ колегия на ВАС, искането на гл. прокурор на Р.България за приемане на съвместно тълкувателно постановление по въпроса: „В хипотезите на чл. 10, ал. 2, респ. на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ дължи ли ищецът разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато юридическото лице – ответник по иска съгласно чл. 205 АПК е представлявано в съдебното производство от юрисконсулт?“ е отклонено. В мотивите на определението е прието, че даденото с новата ал. 4 на чл. 10 ЗОДОВ законодателно разрешение следва да се приложи и за заварените дела с оглед вече изразената воля на законодателя по този въпрос, а и за да се избегне занапред различно третиране на сходни положения, различаващи се единствено по време, като след влизането в сила на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ поставеният по тълкувателното дело въпрос се явява „неуреден въпрос“ по смисъла на §1 от ПЗР на ЗОДОВ за заварените дела и по силата на тази препращаща разпоредба приложение по тях следва да намерят нормите на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, които са идентични по смисъл с новото законодателно разрешение в чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ. С цитираното от жалбоподателя определение № 905/2023 г. по ч.гр.д. № 1132/2023 г. на ВКС, ІV г.о. е възприето разбирането, че с оглед правното разрешение в горепосоченото определение № 2/20.04.2021г. по тълк. дело № 1/2019 г. на ВКС и ВАС, ответникът има право на разноски за юрисконсултско възнаграждение и в случаите, когато исковата молба е подадена преди влизане в сила на ЗИДЗОДОВ. Аналогично е разрешението, когато страната е била защитавана в производството от адвокат. По жалбата на Българска народна банка: Обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, в която искането на банката е отхвърлено и следва да бъдат присъдени разноски, като се съобрази следното: В случая БНБ претендира присъждане на сторените във връзка с въззивното производство, а и с първоинстанционното производство пътни разноски. Съгласно константната практика на ВКС по реда на ангажиране на отговорността за разноски се покриват само тези, които по естеството си са необходими за движението на процеса – нормативно предопределени или свързани с процесуално действие, указано от съда. Пътните разходи не са съдебноделоводни разноски по смисъла на чл. 78, ал. 1 ГПК и не могат да се претендират на това основание, затова не следва да бъдат присъждани. С оглед изложеното и при този изход на делото с оглед на влязлото в сила решение, с което са отхвърлени изцяло исковете срещу ответника БНБ на основание чл.78, ал.3 ГПК същия има право на разноските по делото. Неоснователно се явява възражението на ищеца, че разноските, които претендира ответникът за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство са в завишен размер. При съобразяване на материалния интерес за защитата / по три иска за сума от общо 16 409лв./, наличие на фактическа и правна сложност на делото, проведените в първа инстанция пет открити съдебни заседания, в четири от които се е явявал представителя на ответника, изслушвани са свидетели и ССЕ, събирани са писмени доказателства, изготвени са писмен отговор и писмена защита по делото, уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 1 956лв. с ДДС не се явява прекомерно. С оглед на даденото тълкуване в решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22/, съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №1/2004 г. при определяне на отговорността за разноски, но следва при възражение от ищеца и при преценка относно размера на адвокатското възнаграждение да съобрази конкретно от една страна това, че в случая делото се отличава с фактическа и правна сложност и от друга страна обемът на извършените действия, проведените с участието на пълномощника заседания и с оглед на тези критерии да определи справедливо и съответно адвокатско възнаграждение, което и насрещната страна да понесе като отговорност за разноски. В настоящия случай при съобразяване на гореизложеното и това, че отговорността за разноски се свързва с отговорността за вреди от неоснователни действия при неоснователно предизвикан правен спор от ищеца спрямо ответника- жалбоподател, ищецът следва да понесе направените разноски от общо 2111лв. /от които заплатено адвокатско възнаграждение от 1956лв. с ДДС и внесен от ответника депозит за ССЕ от 155лв./ за първа инстанция. Основателно е възражението за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция с оглед на по-малкия обем на извършените действия и участие в едно открито съдебно заседание и следва да се присъди в размер на 1000лв. /с ДДС/. По жалбата на Фонд за гарантиране на влоговете в банките: Обжалваното определение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено определение, с което на основание чл. 78, ал. 4 ГПК Д. Б. Ш. следва да бъде осъден да заплати на Фонд за гарантиране на влоговете в банките разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 500 лв., след като заплатено и претендирано от 1023лв. се явява прекомерно с оглед на осъщественото пред въззивна инстанция и проведеното само едно открито съдебно заседание, в което не се е явил представител на ответника и е приложен писмен отговор по въззивната жалба. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,