Решение № 5127 от 12.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 216/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 13218 от 28.11.2025 г., постановено по административно дело № 1822/2025 г., Административен съд - Варна е отхвърлил жалбата на А. Б. Т. против Решение № 2153-03-132/15.07.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Варна, с което е отхвърлена жалбата му против разпореждане [номер] по Протокол № 2146-03-115/25.04.2025 г. на ръководителя на „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ – Варна, с което пенсията за инвалидност поради общо заболяване на жалбоподателя е прекратена поради отпаднало основание за нейното получаване. Така постановеното решение е оспорено с касационна жалба на А. Б. Т., в която са изложени съображения за неправилно, незаконосъобразно и необосновано решение, постановено при нарушение на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли да се отмени оспореното решение и изплащането на пенсията да бъде възстановено от датата на прекратяването й. Ответникът по касация - Директорът на Териториално поделение на Националния осигурителен институт - Варна, чрез процесуален представител главен юрисконсулт И. Костадинова, в писмен отговор оспорва касационната жалба и излага подробни съображения по съществото на спора. Моли да се отхвърли касационната жалба като неоснователна и недоказана, и да се потвърди оспореното решение като правилно и законосъобразно. Претендират се разноските по делото пред двете съдебни инстанции за юрисконсултско възнаграждение. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество по реда на чл. 218 от АПК на основанията посочени в нея и след служебна проверка на решението на първоинстанционния съд за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, касационната жалба е основателна. Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Решението на Административен съд - Варна, с което жалбата до него не е уважена, е постановено при неправилно тълкуване и прилагане на закона - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. От фактическа страна е установено, че на жалбоподателят с ЕР на ТЕЛК № 91790 от 238/ 12.12.2022 г. е определена 100% ТНР без чужда помощ с диагноза: [заличен текст] със срок от 1 година считано от 06.12.2022 г.. На 02.02.2023 г. с разпореждане [номер] му е била отпусната на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване – 100 % в минимален размер съгласно чл. 75, ал. 4 от КСО. С разпореждане на ръководителя на „ПО“ при ТП на НОИ – Варна на жалбоподателя от 08.03.2023 г. е била изменена отпуснатата ЛП за инвалидност поради общо заболяване – пожизнено съгласно чл. 75, ал. 4 от КСО в минимален размер на 537, 05 лв. На 07.12.2023 г. е било издадено ЕР № 93304 от 235 на ТЕЛК при „МБАЛ Св. Анна – Варна“ АД с 30 % ВСУ с водеща диагноза: [заличен текст] и придружаващи заболявания: [заличен текст]. Това ЕР е оспорена от Т. пред НЕЛК – София. На 08.04.2024 г. НЕЛК се е произнесъл с ЕР № 90815 от 045 като е преосвидетелствал жалбоподателя Т. и е отменил ЕР на ТЕЛК като е върнал преписката за ново освидетелстване на жалбоподателя, поради съществени нарушения на изискванията на чл. 62 и чл. 63, ал. 1 от НМЕ. След новото освидетелстване на жалбоподателя с ЕР № 91576 от 99 на 04.11.2024 г. ТЕЛК при УМБАЛ „Св. Марина – Варна“ ЕАД е определил на жалбоподателя 10% ТНР с определена водеща диагноза: [заличен текст] и придружаващи заболявания: [заличен текст]. Това решението на ТЕЛК е обжалвано от касатора, като НЕЛК – София се е произнесла с ЕР № 90691 от 35 на 28.02.2025 г., като е определила 22% ТНР със срок от 3 години. Решението е получено от жалбоподателя на 11.03.2025 г. и няма данни да е било обжалвано. На 25.04.2025 г. е издадено разпореждане [номер], в което на основание чл.72, чл.96 ал.1 т.4 от КСО и чл.30 ал.3 от НПОС, ръководителят на „ПО“ при ТП на НОИ – Варна е приел, че ЛП за инвалидност поради общо заболяване на жалбоподателя следва да бъде прекратена от 07.12.2023 г., тъй като лицето не отговаря на условията на чл. 72 от КСО – няма определени 50% и над 50% ТНР и степен на увреждане. Същото е обжалвано от Т., както на 15.07.2025 г. директорът на ТП на НОИ – Варна се е произнесъл по жалбата на оспорващия с Решение № 2153-03-132, с което я отхвърлил. За да отхвърли жалбата като неоснователна, Административен съд – Варна е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, но е извел неправилен краен извод, който не съответства на закона. Както първоинстанционният съд, така и административния орган не са съобразили факта, че пенсията на А. Т. за инвалидност поради общо заболяване е отпусната пожизнено от пенсионния орган, тъй като същия е навършил изискуемата възраст за пенсиониране по чл.68 ал.1 КСО и чл.15 ал.1 т.8 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) от 64 години и 6 месеца за мъжете на 25.08.2023 г., а именно по време на срока на инвалидност определен с ЕР на ТЕЛК № 91790 от 238/ 12.12.2022 г. Съгласно чл.30 ал.2 от НПОС пенсията за инвалидност и добавката за чужда помощ на лицата, навършили възрастта по чл. 68, ал. 1 КСО, се отпуска пожизнено. Ако лицето е навършило възрастта по чл. 68, ал. 1 КСО през срока, за който му е определена трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане, пенсията и добавката за чужда помощ по чл. 103 КСО се считат за отпуснати пожизнено от датата на навършване на възрастта. Действително това обстоятелство няма отношение към установеното обстоятелство за прекратяване на пенсията, но има отношение към момента от който същата следва да бъде прекратена. Съгласно чл. 101а ал. 1 от Закона за здравето (ЗЗ) срокът на решението за степента на трайно намалена работоспособност се определя в наредбата по чл. 101, ал. 7 в зависимост от характера на увреждането, динамиката на неговото развитие и възможностите за възстановяване на работоспособността. Според чл.69 ал.1 от Наредбата за медицинската експертиза (НМЕ) срокът на инвалидността е от една до три години в зависимост от характера на увреждането, динамиката на неговото развитие и възможностите за възстановяване. Според чл.101 ал.5 от ЗЗ и чл.69 ал.7 от НМЕ при лица, придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 КСО, се определя пожизнен срок на инвалидността. По делото и административната преписка липсват данни, че касатора е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 КСО, тъй като само навършването на изискваната възраст не е основание за възникване на това право. В случая липсва нормативна уредба, която да предвижда пожизнен срок на инвалидността при навършване на възрастта за пенсиониране по чл.68 от КСО. Такава възможност е предвидена в §3 от ПЗР на ЗЗ за лицата, на които до 31 декември 2004 г. е определен срок за степен на трайно намалена работоспособност, при навършване на 65-годишна възраст, но касатора не попада в посочената хипотеза. Представеното по делото ЕР № 90691 от 28.02.2025 г. на НЕЛК представлява влязъл в сила административен акт, поради което на основание чл.113 ал.3 от ЗЗ следва да бъде съобразен от НОИ при определяна правото на пенсия по чл.74 ал.1 във вр. с чл.72 и чл.73 от КСО. В този смисъл е отпаднало основанието за получаването на пенсия за инвалидност на касатора, тъй като е установено, че трайно намалената работоспособност/вид и степен на увреждане на освидетелстваното лице е под 50 на сто след извършено преосвидетелстване и в този случай е налице основанието за прекратяване на пенсията за инвалидност по чл. 96, ал. 1, т. 4 от КСО. Съгласно чл.30 ал.6 от НПОС при преосвидетелстване на лица, на които пенсиите и добавките за чужда помощ са отпуснати пожизнено, те се изменят или прекратяват служебно от датата на преосвидетелстването. Касаторът е преосвидетелстван с ЕР № 90691 от 28.02.2025 г., като му е определена 22% ТНР със срок от 3 години. Решението е получено от Т. на 11.03.2025 г. и като необжалвано е влязло в сила на 25.03.2025 г. Именно от тази дата Т. е преосвидетелстван и това е било основанието за прекратяване на неговата пенсия. В същия смисъл е и разпоредбата на чл.96 ал.2 пр. второ от КСО, според която пенсията се прекратява от датата, на която е възникнало основанието за прекратяването. Основанието за прекратяване е възникнало след новото преосвидетелстване на касатора. С обжалваното разпореждане [номер] по Протокол № 2146-03-115/25.04.2025 г. на ръководителя на „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ – Варна, пенсията за инвалидност поради общо заболяване на жалбоподателя е прекратена от 07.12.2023 г., което е в противоречие с нормата на чл.30 ал.6 от НПОС и чл.96 ал.2 пр.второ от КСО. Като не е съобразил това обстоятелство, както горестоящия административен орган, така и съда са издали актове си в противоречие с материалния закон. По изложените съображения първоинстанционното решение се явява неправилно и следва да бъде отменено. Тъй като делото е изяснено от фактическа страна следва да бъде постановено решение по съществото на спора. Искания за разноски от касатора не са правени, а при този изход на спора искането на ответника по касацията е неоснователно. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ от АПК и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение