Определение № 5002 от 20.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 619/2022 г.

Постъпила е молба вх. № 51356/25.07.2025г. от адв. С. Х., в качеството на особен представител на ответника Г. П. Г., с която претендира издаване на разходен касов ордер, за получаване на определеното й възнаграждение за представителството на страната в касационна инстанция, в размер на 10 200 лева. При произнасяне по молбата, настоящият състав установи: С определение от 03.02.2023г. по делото касаторът „КТБ„ АД / в несъстоятелност / е задължен, на основание чл. 47, ал. 6 ГПК вр. с чл. 9, ал. 3 и чл. 7, ал. 2, т. 6 от Наредба № 1/2004г. за размерите на адвокатските възнаграждения / с настоящо заглавие Наредба за възнаграждения за адвокатска работа /, да внесе депозит от 10 200 лева, за възнаграждението на особения представител на Г. Г. – адв. С. Х., за защитата на страната в касационна инстанция. Противно на удостовереното в решение № 50051/05.02.2024г. по настоящото дело, разпореденият депозит не е бил внесен от касатора „КТБ„АД /н./, а в молба от 01.03.2023г. същият е и възразил за предварителната му дължимост, по аргумент от чл. 57, ал. 5 и ал. 6 ЗБН. Предвид така установеното опущение, постановеното на 10.12.2025г. разпореждане на настоящия състав, за издаване на разходен касов ордер за сума от 10 200 лева, в съответствие с разпореденото в постановеното решение, не е изпълнено. При така установеното, настоящият състав намира следното: Разпоредбата на чл. 57, ал. 6 ЗБН урежда предварителната недължимост на държавни такси по дела за събиране вземания на банката, каквото е настоящото, не и на разноски по тези производства, каквато се явява възнаграждението, за назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на ответната страна. Липсва основание за разширително тълкуване на нормата, нито изводимо достатъчно сходство, за прилагане разпоредбата по аналогия, с оглед предназначението на държавната такса спрямо това на разноските и титулярите на двата вида вземания. Чл. 57, ал. 5 ЗБН е неотносима разпоредба. С определението си от 03.02.2023г. съдът е определил прогнозен размер на възнаграждението за особения представител, адекватен на осъществима в цялост защита на страната, до приключване на производството в касационна инстанция. Действително дължимият размер се определя с окончателния акт на съда и в съответствие с действително осъществената защита. В конкретния случай същата е била ограничена до подаване на отговор на касационната жалба на „КТБ„ АД /н./, тъй като в хода на производството е установено, че не са били налице предпоставки за назначаване особен представител на страната по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК и защитата й е поета от упълномощен от нея друг процесуален представител. Независимо от последното, в унисон с практиката на касационна инстанция / така в опр. по ч.т.д.№ 2785/2017 г. на ІІ т.о. на ВКС / съставът е приел, че на особения представител се дължи възнаграждение и в тази хипотеза, за осъществената до освобождаването му защита, макар че в постановеното решение не е изложил съображения за редуциране на размера, предварително определен с оглед осъществимо в цялост процесуално представителство, и при това - преди ревизиране на формираната практика по приложението на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /с настоящо заглавие Наредба за възнагражденията за адвокатска работа/, съгласно задължителното за съдилищата решение на СЕС по дело С-438/22г.. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер /чл. 633 ГПК/ на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват база за определяне на възнаграждението на особения представител. Настоящият състав намира, че не съществува пречка, по реда на чл. 253 ГПК, да отстрани допуснатото опущение - за постановяване на съдебен акт, по определяне на окончателно дължим размер на възнаграждението на особения представител, в съответствие с постановките на решение на СЕС по дело С-438/22г., съобразявайки фактическата и правната сложност на спора и съдържанието на действително осъществената от особения представител адв. Х. защита по делото - подаден отговор на касационната жалба на ищеца. В съответствие с така преценимите предпоставки съдът намира, че следва да редуцира определеното възнаграждение, до размера на 1800 евро, с вкл. ДДС. „КТБ„АД /н./, чрез синдиците на банката, следва да бъде уведомено за така определения окончателен размер на дължимото за особения представител възнаграждение, с указание да внесе сумата от 1800 евро по специалната сметка на ВКС, в едноседмичен срок от уведомяването. При неизпълнение на указанието, възнаграждението следва да се изплати от бюджета на съда и събрано от „КТБ„ АД / н. /, по реда на чл. 77 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение