Определение № 2591 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3703/2023 г.

Производството е по чл.248 ал.3 изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „ЗАД ОЗК - застраховане“ АД, гр.София срещу определение на Софийски апелативен съд № 1638 от 21.06.2023 г. по гр.д.№ 483/ 2023 г., с което е отхвърлено искането на частния жалбоподател за изменение на постановеното от същия съд по същото дело решение № 643 от 16.05.2023 г. в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд необосновано не взел предвид, че по делото липсват доказателства процесуалният представител на ищците П. А. Т. и В. С. С. - адвокат П. К. - да е упълномощена да оказва безплатна адвокатска помощ. В пълномощното за този адвокат, представено пред първоинстанционния съд, не било посочено, че се издава при условията на чл.38 ал.1 т.2 ЗА, а съгласно трайната съдебна практика това било пречка за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл.38 ал.2 ЗА. Неправилен бил също така изводът на въззивния съд, че ищците били материално затруднени лица. Съдът не отчел обстоятелството, че първоинстанционното решение било обжалвано само частично, а около месец преди проведеното пред апелативния съд заседание на ищците били преведени от ответника суми в размер 23 860,11 лв /за ищеца Т./ и 1 193,01 лв /за ищцата С./. Не било взето предвид и обстоятелството, че ищецът Т. бил съдружник в дружество, което реализирало приходи от 647 000 лв в периода 01.01. - 30.08.2020 г., а ищцата С. била служител в това дружество. Затова ищците не били материално затруднени лица и не били налице предпоставките по чл.38 ал.1 т.2 ЗА, съответно нямало основание за присъждане на възнаграждение на процесуалния им представител по чл.38 ал.2 ЗА. По тези съображения счита за неправилно въззивното определение, с което е отказано изменение на решението в частта за разноските и моли за отмяната му и за допускане на исканото изменение. Ответната по частната жалба страна я оспорва като поддържа, че въззивното определение е правилно. Отговорът срещу въззивната жалба на ответника съдържал списък за разноски и искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА, срещу което ответникът не възразил. Оспорва и доводите, че ищците не са материално затруднени лица. Обстоятелството, че ищецът Т. имал дялове в търговско дружество, не съставлявало доказателство за получени доходи, даващи му възможност да плати дължимото с оглед цената на иска му адвокатско възнаграждение. Плащането на застрахователно обезщетение, което частният жалбоподател извършил в хода на процеса, било без значение, защото ищците не били уведомени за него, а и се касаело за несеквестируеми суми /обезщетение за неимуществени вреди/, които били „под специален режим“ и от тях не можело да се плащат разноски. Частната жалба е допустима, но разгледана по същество - неоснователна. Основното производство е образувано по искова молба на П. А. Т. и В. С. С. срещу „ЗАД ОЗК - застраховане“ АД, предявени са осъдителни искове за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди - съответно в размер 2 231,09 лв и 60 000 лв за ищеца и 12 лв и 8 000 лв за ищцата. Към исковата молба са приложени пълномощни и договори за правна помощ и съдействие /л.5 и 6 от гр.д.№ 3774/ 2021 г. на Софийски градски съд/, с които всеки от ищците упълномощава адвокат П. К. да завежда и води дело за обезщетяване на вреди от ПТП, като в част „Договорено възнаграждение“ и на двата договора е посочено „безплатно на основание чл.38 ал.1 т.2 ЗА“. Пълномощните не са ограничени със срок или в рамките на определена инстанция. Първоинстанционният съд уважил исковете частично, като решението му е обжалвано само от ответника и то само в частта, в която претенцията на ищците за обезщетяване на неимуществени вреди е уважена в размер над 20 000 лв до 50 000 лв за ищеца и над 1 000 лв до 3 000 лв за ищцата. В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила, а дължимите по него обезщетения за неимуществени вреди са преведени по банкови сметки на ищците от ответника в хода на въззивното производство. С решение от 16.05.2023 г. въззивният съд потвърдил първоинстанционния акт в обжалваната част и осъдил ответника на основание чл.38 ал.2 ЗА да заплати на процесуалния представител на ищците адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер 3 660 лв /за защита на ищеца Т./ и 600 лв /за защита на ищцата С./. С молба от 30.05.2023 г. процесуалният представител на ответника поискал от въззивния съд да измени решението си в частта за разноските, като не присъжда адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА, по съображения, че ищците не са материално затруднени лица, нито има представени доказателства за уговорено оказване на безплатна адвокатска помощ. С обжалваното в настоящето производство определение въззивният съд отхвърлил искането като посочил, че са налице основанията по чл.38 ал.2 ЗА. Определението е законосъобразно. Съгласно чл.38 ал.1 т.2 ЗА адвокат може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица, а съгласно чл.38 ал.2 ГПК ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което съдът определя по размер и осъжда другата страна да го заплати. В случая са представени още в първоинстанционното производство договори за правна защита и съдействие, видно от които адвокат П. К. и ищците са се съгласили адвокатът да окаже на ищците безплатно адвокатска помощ при условията на чл.38 ал.1 т.2 ЗА. Затова изцяло необосновани са доводите на частния жалбоподател, че по делото нямало доказателства за постигнато съгласие адвокат К. да оказва безплатна адвокатска помощ на ищците. Неоснователни са и доводите, че ищците не са били материално затруднени лица, защото били получили обезщетение за неимуществени вреди, за които се води делото, в хода на въззивното производство. Това обстоятелство не би могло да има значение, защото преценката дали е оказана правна помощ на материално затруднени лица се прави към момента на сключване на договора за оказване на помощта. Обстоятелството, че впоследствие материалните затруднения на клиента са отпаднали, няма отношение към вече възникналото правоотношение, по което адвокатът се е съгласил да окаже безплатно правната помощ. Неоснователно материалните затруднения на ищците се оспорват от частния жалбоподател с доводи, че ищецът Т. бил съдружник в дружество с ограничена отговорност със значителни приходи, а ищцата С. работела в това дружество. На първо място това е така, защото не приходите на дружеството, а само неговата печалба показва доколко то може да разпредели дивидент между съдружниците, а отделен е въпросът, че дори при реализирана печалба дивидент между съдружниците може да не е разпределен. Що се касае до ищцата, за която се твърди, че работела в същото дружество, за нейното имотно състояние нямат значение нито приходите, нито печалбата на дружеството. Затова недоказани са твърденията на частния жалбоподател, че към момента на сключване на договора за оказване на безплатна правна помощ ищците не са били материално затруднени лица, а доколкото той носи отговорността за разноските по въззивното производство, правилно същият е осъден да заплати дължимото адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА. Същото е прието в обжалваното определение и няма основания за отмяната му. По изложените съображения Върховният касационен съд