Определение № 3424 от 17.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 2686/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба с вх.№ 8656/25.10.2024г., подадена от адв. П. К., като пълномощник на И. Д. Д., срещу определение №327/02.10.2024г. по в.т.д.№ 166/2024г. на АС - Пловдив, с което е оставена без уважение молбата й по чл. 248 ГПК с вх. № 7162/ 02.09.2024 г. за изменение на решение № 275/ 02.07.2024 г. по в. т. д. № 166/ 2024 г. на АС – Пловдив, в частта за разноските за въззивното производство. Жалбоподателката поддържа, че Апелативен съд – Пловдив неправилно е определил размера на следващото й се адвокатско възнаграждение, като счита, че същото трябва да бъде съгласно разпоредбите на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, изменена с ДВ бр. 88/04.11.2022г., в редакцията й към момента на приключване на устните състезания, която норма намира за приложима в хипотезата на чл. 38 от ЗАдв., и й се следва възнаграждение в размер на 1560 лв. с ДДС, а не присъденото в размер от 1000 лв. Според нея соченото като мотив решение на СЕС е неотносимо в хипотезата на определяне на адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв., тъй като няма сключен договор между адвокат и клиент, и Наредбата била издадена от компетентен орган, поради което следвало да бъде съобразена. Поддържа, че апелативният съд е намалил възнаграждението й, без да има направено възражение за прекомерност от страна на застрахователя. Счита, че делото е с фактическа и правна сложност, и неправилно съдът е намалил възнаграждението й на 1000лв., поради което претендира отмяната на акта и осъждането на застрахователя да й заплати допълнително сумата от 560 лв. като адвокатско възнаграждение. Ответникът по частната жалба – ЗД „БУЛ ИНС“ АД оспорва същата чрез процесуалния си представител – адв. С. М., по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 20.11.2024г. Претендира оставяне на жалбата без уважение, като изтъква, че адв. К. си противоречала в твърденията си за фактическа и правна сложност на дела със сходен предмет, в зависимост от това дали следвало да се намали присъдено на застрахователя възнаграждение, или да се присъди в нейна полза. ВКС, ТК, състав на Второ търговско отделение, като обсъди доводите на частния жалбоподател и ответната страна, както и материалите по делото, намира следното: С решението на АС – Пловдив, е присъдено на адв. П. К. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на ищцата И. Д. в размер на 1000 лв. за въззивното производство. Сезиран с молба по чл. 248 ГПК, с обжалваното определение АС – Пловдив, позовавайки се на постановеното по дело C - 438/22 на СЕС решение от 25.01.2024 г., е приел, че Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от съсловната организация на адвокатите, е неприложима в отношенията между адвоката и неговите клиенти, и спрямо съда при преценка съразмерността на адвокатското възнаграждение. Счел е, че определянето на справедлив размер на адвокатското възнаграждение е предоставено на дискрецията на съда, който следва да се ръководи от материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото, изводима от доказателствената съвкупност, характера на спорните въпроси, предмет на обсъждане, както и от процесуалната ангажираност на адвоката. Посочил е, че съобразявайки фактическата и правна сложност на спора пред въззивната инстанция, пред която не са събирани нови доказателства, размера на обжалваемия интерес от 10 000 лв., както и процесуалната ангажираност на адв. П. К. във въззивното производство, изразяваща се единствено в подаване на отговор на въззивната жалба и становище по хода на делото, без лично явяване на проведеното на 19.06.2024 г. съдебно заседание, определеното на основание чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждение в размер на 1000 лв. е съобразено с положения от адвоката труд. С тези мотиви е оставил без уважение молбата й за изменение на акта в частта за разноските за въззивното производство. ВКС, Търговска колегия, настоящият състав на Второ търговско отделение приема, че частната жалба е процесуално допустима, подадена от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. След постановяване на решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., е формирана многобройна практика на ВКС съобразно която предвидените в Наредба №1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при приложението на разпоредбата на чл. 38, ал.2 ЗА, но не следва да бъдат изцяло съобразявани. Тези размери подлежат на преценка от съда, като от значение са фактическата и правна сложност на делото, видът на спора, интересът, видът и количеството на уговорената и извършена работа. В случая изцяло в съответствие с посочената практика, въззивният съд е осъществил преценка на фактическата и правна сложност на делото (спорен въпрос пред него е бил единствено този, свързан с размера на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, с материален интерес от 10 000 лв.); на извършените от процесуалния представител на ищцата действия (подаден е отговор на въззивната жалба на ответника и писмено становище, но процесуалният представител не се е явил при провеждане на откритото заседание по делото пред въззивния съд, не са събирани нови доказателства във въззивното производство), поради което е приел, че справедлив размер на възнаграждението е сумата от 1000 лв. Неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че не следвало да се съобразява решението на СЕС, а да се приложи разпоредбата на чл. 7, ал.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и да се присъди такова в размер на 1560 лв., определен по новата редакция на същата. Независимо, че не се касае за хипотеза на сключен договор за правна защита с уговорено заплатено възнаграждение, и намаляване на същото по реда на чл. 78, ал.5 ГПК, а за осъществяване на безплатно процесуално представителство при условията на чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, съдът при преценка на размера на възнаграждението следва да зачете задължителното за съдилищата решение от 25.01.2024г. по дело С - 438/22 на СЕС. Съгласно решението приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти. В решението на СЕС е изведено, че с оглед абсолютната нищожност, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба и предвидените в посочената наредба минимални размери на възнаграждения за адвокатските услуги. Предвид посоченото действие на решение С - 438/22 г., съдът не може да определи следващото се минимално възнаграждение съгласно размерите, определени в Наредбата на Висшия адвокатски съвет, както претендира адвокат К.. Наличието на празнота в закона следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв., с изключение на частта, в която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. Възприетият от въззивния съд размер на адвокатско възнаграждение, възлизащ на 1000 лв., при очертания предмет на защита във въззивното производство / материален интерес от 10 000 лв./ и преценката на извършените процесуални действия от процесуалния представител, е справедлив и обоснован. Несъстоятелни са и доводите на частния жалбоподател, че няма искане за намаляване на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, заявено най-късно до приключване на устните състезания пред съответната инстанция. При определяне на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, какъвто е разглеждания случай, въпросът за приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК е ирелевантен, тъй като размерът на заплатения хонорар не е уговорен предварително между страната и нейния процесуален представител, а се определя от съда с оглед осъществената безплатна правна помощ, в който смисъл има константна практика на ВКС, обективирана в опр. № 2922/11.11.2024 г. по ч.т.д. № 2150 по описа за 2024 г., 1 т.о. на ВКС, опр. № 4221/21.12.2023 г. по гр.дело № 72/2023 г., ВКС и мн.др., съобразно която е действал въззивния съд. С оглед горното частната жалба се явява неоснователна и обжалваното въззивно определение следва да бъде потвърдено. Воден от горните съображения, ВКС, състав на 2 т.о.