Определение № 48 от 05.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 357/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от М. К. М. и Г. С. М. чрез адв. П. М., срещу определение № 5485/12.03.2020 г. по в. гр. д. № 13072/2018 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, II-В въззивен състав, с което е изменено решение № 177/09.01.2020 г. по същото дело в частта за разноските, като жалбоподателите са осъдени да заплатят на К. Б. Г. сумата 1 000 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция, и е отхвърлена молбата на К. Б. Г. за допълване на въззивното решение в частта за разноските. Изложените доводи са за неправилност на обжалваното определение и е отправено искане за отмяна на същото. От ответника К. Б. Г. е получен писмен отговор със становище, че частната жалба е неоснователна. Частната жалба е подадена в срок и от надлежна страна, насочена е срещу определение, с което въззивният съд за първи път е разгледал въпроса за съдебно-деловодните разноски, поради което жалбата подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, а не по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК /т. 24 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/ и към преценката за редовността ѝ са неотносими изискванията за редовност на частните касационни жалби, включително не се изисква представянето на изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. При разглеждане на частната жалба по същество Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното: С решение № 177/09.01.2020 г. по в. гр. д. № 13072/2018 г. Софийският градски съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която са определени квотите при делбата на недвижим имот, като в мотивите е приел, че разноски не следва да се присъждат, тъй като се касае до производство по делба, първа фаза. В срока по чл. 248, ал. 1, предл. 1 ГПК въззиваемият е подал молба с искане за допълване на решението в частта за разноските. С определението, предмет на частната жалба, въззивният съд е приел, че доколкото е налице произнасяне по разноските, то искането за допълване на решението е неоснователно, поради което отхвърлил молбата за допълване. На основание чл. 248 ГПК съдът изменил въззивното решение и възложил на въззивниците /сега жалбоподатели/ сторените от насрещната страна разноски за въззивното производство, чийто размер определил на 1 000 лева при приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът приел, позовавайки се на съдебна практика на ВС и ВКС, че при обжалване на решение по чл. 344, ал. 1 ГПК разноските за въззивно и касационно производство се присъждат съобразно разпоредбата на чл. 78 ГПК, която урежда отговорността за разноски като санкция срещу страната, която е предизвикала неоснователен правен спор, по повод на който са сторени разноските. Определението е правилно. В трайната и последователна практика на ВС и ВКС се приема, че общите правила на чл. 78 ГПК /чл. 64 ГПК - отм./ за присъждане на разноски намират приложение в делбеното производство в случай на оспорване правата на съделителите, респ. при оспорване на самия факт на съществуване на съсобствеността или при спор относно способа, по който следва да бъде извършена делбата във втората фаза на производството, както и при обжалване на постановените от първоинстанционния и въззивния съд решения - т. 9 на Постановление № 7/28.11.1973 г. на Пленума на ВС, определение № 55/20.04.2010 г. по гр. д. № 22/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., определение № 4/06.01.2011 г. по ч. гр. д. № 542/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., определение № 47/29.01.2015 г. по ч. гр. д. № 6919/2014 г. на ВКС, І-во г. о., определение № 46/23.02.2017 г. по ч. гр. д. № 4824/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., както и съдебната практика, на която се е позовал въззивният съд. В случая постановеното от първоинстанционния съд решение е било предмет на въззивно обжалване в частта относно дяловете на съделителите, поради което неправилно във въззивното решение е прието, че разноски за въззивното производство не следва да се присъждат. За неоснователно предизвикания правен спор в тежест на въззивниците е следвало да бъдат възложени направените от насрещната страна разноски за въззивното производство, което е сторено с обжалваното определение. Жалбоподателите се позовават на определение № 81/23.02.2012 г. по гр. д. № 430/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., с което е прието, че когато спорът по делото в рамките на първата фаза на делбата е разгледан на трите инстанции единствено относно обема права на съделителите по решението по чл. 344 ал. 1 ГПК, макар и поради релевирано правоизключващо или правоизменящо възражение, а в случая това е искането по чл. 21, ал. 2 СК от 1985 г. - отм., то, доколкото искът не е предявен като инцидентен установителен иск, не може да се приеме, че се дължат разноски по него извън тези, които следва да се присъдят по правилото на чл. 355 ГПК. Това становище е изолирано и не се споделя от трайната практика на ВКС, в която се приема, че когато споровете по дело за делба се пренасят в по-горни инстанции, разноските се определят по общите правила на чл. 78 ГПК - определение № 255/09.10.2013 г. по гр. д. № 563/2012 г. на I-во г. о., определение № 167/14.06.2016 г. по ч. гр. д. № 1727/2016 г. на I-во г. о., определение № 19/31.01.2017 г. по гр. д. № 1499/2016 г. на I-во г. о., определение 12/29.01.2018 г. по ч. гр. д. № 5300/2016 г. на I-во г. о., определение № 44/15.03.2021 г. по гр. д. № 1183/2020 г. на I-во г. о., както и цитираната по-горе съдебна практика. Разглежданият случай, в който разноските са възложени в тежест на жалбоподателите, чиято неоснователна въззивна жалба е предизвикала пренасянето на спора по делото относно квотите на съделителите в по-горна инстанция, е разрешен в съответствие с тази съдебна практика. Правилно в обжалваното определение е прието, че присъждането на разноските за въззивното производство следва да се извърши по реда на изменението на постановения съдебен акт, а не чрез допълване, каквото е искането на въззиваемия. След като в мотивите има произнасяне по искането за разноски, то подадената по реда на чл. 248 ГПК молба е за изменение на съдебния акт. Освен това съдът не е обвързан от правната квалификация на процесуалното действие, дадена от страната. Ето защо неоснователен е доводът на жалбоподателите за незаконосъобразно произнасяне от въззивния съд, който се бил произнесъл по искане, с което не е сезиран. Правилно е и разрешението, дадено в обжалваното определение по приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК, като са отчетени правната и фактическа сложност на спорния предмет на делбеното производство и осъществените от защитата на въззиваемия процесуални действия. Основания за допълнително намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение не се разкриват. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I -во г. о.