Решение № 3497 от 26.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9938/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. А. А., гражданин на Сирия, чрез адв. Б. Байрактаров, против решение № 26516/05.08.2025 г., постановено по адм. дело № 6730/2025 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ). В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Прави се искане за отмяната му със законните от това последици. Ответникът - председателят на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) при Министерски съвет (МС), чрез пълномощника си ст. юрк. Кръстева, в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на А. А. А., гражданин на Сирия, [ЛНЧ], срещу решение № 3447/13.05.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) на чужденеца е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в установената писмена форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, при правилно прилагане на материалния закон и в съответствие с неговата цел. Направен е извод, че изложената от жалбоподателя бежанска история не обосновава наличие на основанията за предоставяне на бежански статут по смисъла на чл. 8 от ЗУБ. След обсъждане на доказателствата, релевантни за предоставянето на хуманитарен статут, съдът е приел, че не са налице и основанията по чл. 9 от ЗУБ, а основният мотив на чужденеца да напусне страната си по произход е нежеланието му да служи в армията. Решението е валидно, допустимо и правилно. Въз основа на установените по делото факти първоинстанционният съд е формирал обосновани изводи, които се споделят напълно от настоящия съдебен състав. Обсъдени са доводите и възраженията на страните. Решението е постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Доводите на касационния жалбоподател за необоснованост на обжалваното решение са неоснователни. В него подробно са обсъдени събраните доказателства и са изложени установените по делото и относими за спора фактически положения. Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка административният съд е извел правилен извод за законосъобразност на оспорения пред него административен акт. Съдебната проверка е извършена по реда на чл. 168, ал. 1 от АПК въз основа на всички основания по чл. 146 от АПК. Законосъобразно и обосновано е заключението на съда, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че чужденецът е бил обект на преследване. Спрямо него не е упражнявано физическо насилие и той не е бил обект на репресии поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения. Чужденецът не обосновава наличие на съществуваща реална заплаха в страната си по произход, не твърди спрямо него да е осъществено преследване по смисъла на чл. 8, ал. 2 - 5 от ЗУБ. От заявените от него факти в хода на административното производството и събраните по делото доказателства не се установява и наличието на риск за бъдещо преследване в страната му по произход. Установено е, че търсещият закрила не е бил насилван или заплашван по какъвто и да е начин, никога не е бил задържан, арестуван или осъждан в Сирия. Не се установява също така в страната му по произход да е имал проблеми с официалните власти, армията и полицията, да е бил обект на физическа или психическа репресия. Изтъкнатият основен довод за търсената закрила, а именно нежеланието му да бъде мобилизиран в страната си по произход, правилно е преценен от административния орган и от съда като недостатъчен, за да обуслови извод за основателни опасения от преследване по смисъла на чл. 8, ал. 5 от ЗУБ. Освен това, опасенията му, че ще бъде мобилизиран насила и породения от това субективен страх от преследване и наказание се опровергават от данните, съдържащи се в представената в настоящото производство справка № МД-02-643/09.12.2025 г. на отдел „Международно сътрудничество“ към дирекция „Международна дейност“ при ДАБ, според която преходната администрация в Сирия е обявила премахване на задължителната наборна военна служба, като сирийската армия ще се превърне в армия от доброволци, освен в ситуации на национално извънредно положение. Съгласно критериите за определяне на статут на бежанец, установени в Наръчника по процедури и критерии за определяне на статут на бежанец на Службата на Върховния комисар на Организацията на Обединените нации за бежанците (ВКБООН), опасението на лицето, че ще го вземат да служи като войник не е основание за предоставяне на закрила по чл. 8 от ЗУБ, тъй като в чл. 8, ал. 5, т. 5 от ЗУБ законодателят е квалифицирал като действие на преследване само наказателното преследване или наказанието при отказ да бъде отбита военна служба в случай на военни действия, когато военната служба би предполагала извършването на престъпление или на деяние по чл. 12, ал. 1, т. 1 – 3 от ЗУБ. По делото не се установява жалбоподателят да е бил преследван от някой от субектите по чл. 8, ал. 3 от ЗУБ, за да бъде принуждаван да воюва, нито има данни за провеждана към конкретния момент мащабна военна мобилизация на територията на Сирия. Описаната от чужденеца история, както и данните от представените от административния орган справки, свидетелстващи за подобряване на ситуацията в Сирия, отпадане на задължителната военна служба, подкрепа на цивилното население от международни организации и все повече завръщащи се в страната си сирийски граждани, не разкрива необходимост от предоставянето на статут на бежанец. От заявеното от самия чужденец пред административния орган става ясно, че основната причина за напускането му на Сирия е не търсенето на международна закрила, а на по-добър живот в Европа, в частност България. Този извод се подкрепя и от обстоятелството, че семейството на кандидата, за което той съобщава - майка, съпруга, брат и сестра, не е напуснало страната по произход и продължава да живее там, като същевременно не са налице и обстоятелствата по чл. 8, ал. 9 от ЗУБ – жалбоподателят не твърди член от семейството му да има предоставен статут на бежанец в Република България. По тези съображения не може да се обоснове извод, че по отношение на жалбоподателя са налице основанията за предоставяне на бежански статут. Противно на заявеното в касационната жалба, заключението на административния съд за отсъствие на материалноправните предпоставки по смисъла на чл. 8 от ЗУБ е обосновано и законосъобразно, а решението на АССГ, което потвърждава този извод, се явява постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон и в съответствие с доказателствата по делото. Правилно е и заключението на административния съд, че в случая не се установяват и основания за предоставяне на хуманитарен статут съгласно чл. 9 от ЗУБ. В хода на административното производство е изяснено, че по отношение на А. А. А. не са налице тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ. В настоящия случай не се установява лицето да е било принудено да напусне Сирия поради това, че там е било изложено на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция. Липсват доказателства, а и не се твърди наличие на конкретна заплаха за живота, сигурността и свободата на касатора поради опасност от наказание, изтезание или други форми на нечовешко или унизително отношение. Посоченото от него в проведеното интервю пред административния орган не дава основание да се приеме, че е бил принуден да напусне страната поради реална опасност от изтезание или нечовешко или унизително отнасяне и спрямо него не съществува риск от посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ. Настоящият състав споделя извода на съда, че при произнасянето на административния орган са обсъдени и преценени всички факти и обстоятелства, свързани с държавата по произход на лицето, търсещо закрила и е обосновано правилното заключение, че не са налице предпоставките по чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Неоснователни са наведени в касационната жалба оплаквания за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, що се отнася до констатацията за липса на „безогледно насилие“ в страната по произход. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно даденото пояснение в т. 35 от решение от 30.01.2014 г. по дело C-285/12 Diakitе на Съда на Европейския съюз, посоченото в чл. 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. понятие „въоръжен конфликт“, следва да се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като „въоръжен конфликт, който няма международен характер“ по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Следва да се има предвид, че за да бъде приведен в действие чл. 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО, е необходимо въоръженият конфликт да се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че самите цивилни лица да са изложени на реална опасност от тежки посегателства и да съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В тази връзка в решение на Съда на Европейския съюз от 17.02.2009 г. по дело C-465/07 по тълкуването и прилагането на чл. 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО се посочва, че е необходимо компетентният национален орган или съдилищата, до които е подадена молба за субсидиарна закрила, да са установили, че в съответната държава по произход съществуващият въоръжен конфликт достига толкова висока степен, че се демонстрират сериозни и потвърдени основания да се счита, че изпратеното обратно там цивилно лице, единствено на основание присъствието си на територията на дадената държава или регион, би било изправено пред реален риск да стане обект на тази заплаха. В случая тези условия не са изпълнени. Опасностите, на които изобщо е изложено населението на една страна или част от него, не представляват сами по себе си индивидуални заплахи, които могат да бъдат квалифицирани като тежки посегателства срещу отделния кандидат като обект на лична заплаха и риск. В конкретния случай няма добре обоснован страх от преследване и индивидуализиране на заплаха за живота на чужденеца. Не се установява спрямо него да са налице сериозни и потвърдени основания да се счита, че единствено с присъствието си на територията на Сирия и по-специално в района на област Дейр Алзор, от който идва, той би бил изправен пред реален риск да бъде обект на заплаха, релевантна за предоставянето на хуманитарен статут. Изложеното налага извод, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждане в действие на разпоредбата на чл. 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО, респ. чл. 15, буква в) от Директива 2011/95/ЕС, на които съответства въведената в националното законодателство разпоредба на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Освен евентуалното наличие на вътрешен въоръжен конфликт, следва да е доказано и достигането на толкова високи нива на безогледно насилие в резултат на този конфликт, че самото връщане на чужденеца в територията на конфликта в качеството му на цивилно лице да съставлява реална опасност за живота или личността му. В компетентност на административния орган и/или съда е предоставена преценката както за степента на безогледно насилие в резултат на въоръжения конфликт, на база последните актуални данни за обществено-политическата обстановка в държавата по произход, така и преценката за наличието на реални и потвърдени основания да се смята, че са налице тежки заплахи срещу живота или личността на върнатото там цивилно лице. В случая от съда е извършено задълбочено обсъждане на последните данни относно състоянието на политическата и военна ситуация в Сирия, налични към датата на постановяване на съдебния акт. Първата инстанция обсъжда информацията, съдържаща се в справките на дирекция „Международна дейност“ при ДАБ, приложени по административната преписка, и актуалните такива, представени в първоинстанционното производство. След съвкупния им анализ правилно е установено, че на територията на Сирия не е налице ситуация на безогледно насилие, обосноваващо заплаха за личността на касатора, което сочи на неприложимост на чл. 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО, възпроизведен в разпоредбата на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Въз основа на последните данни за обстановката в Сирия, включително и справките, представени от административния орган пред касационната инстанция, позоваващи се на международно признати и независими източници, се налага извод за настъпило успокояване на военно-политическата ситуация в тази държава и липса на вътрешен въоръжен конфликт. Установен е нарастващ брой на завърналите се в Сирия бежанци и продължаваща международна подкрепа с оглед оказване на помощ за реинтеграцията на завърналите се лица и постепенното възстановяване на стопанско-икономическите дейности в страната. Дори и да се приеме обаче, че въоръжен конфликт все още е налице, не се установява такова високо ниво на безогледно насилие, което да води до съществуването на сериозни и потвърдени основания да се смята, че чужденецът, върнат в държавата си по произход в качеството на цивилно лице, поради самия факт на присъствието си там, би бил изложен на тежки заплахи за живота или личността си. Изразеното от касационния жалбоподател желание да остане в България като сигурна страна, в която не се водят войни, не предпоставя само по себе си основание за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на Директива 2004/83/ЕО, във вр. със ЗУБ. За пълнота на изложението и с оглед приведения в касационната жалба пример на спряна планирана депортация на сирийски гражданин от Австрия, следва да се отбележи, че по настоящото делото не са налице основанията за прилагане на принципа „забрана за връщане“, установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет в действащия ЗУБ - чл. 4, ал. 3, съгласно който чужденец, влязъл в България, за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Няма фактически обстоятелства, които да насочват дори към предположение, че ако А. А. А. се върне обратно в Сирия, има голяма вероятност той да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. Тежката политическа и икономическа обстановка в страната по произход в неговия конкретен случай не обосновава сама по себе си опасност от изтезания, нечовешко или унизително отношение. Освен това, аргументът за наличие на основанието по член 33, параграф 1 от Женевската конвенция по отношение на друго лице е неотносим към настоящия спор и не може да послужи като обосновка на твърдението за съществуваща в страната по произход реална опасност за живота и сигурността на жалбоподателя. Преценката за предоставянето на международна закрила се извършва за всеки конкретен случай поотделно, въз основа на обстоятелствата, релевантни за конкретното търсещо закрила лице, като признаването на статут на бежанец, респ. на хуманитарен статут е изцяло на лично основание, спрямо доказаните за конкретното лице факти, обсъдени и преценени съобразно актуалната ситуация в страната му по произход. В настоящия случай, след извършен подробен и всеобхватен анализ, първоинстанционният съд правилно и обосновано е потвърдил заключението на решаващия административен орган, че спрямо кандидата А. А. А. не са налице основанията за предоставяне на особена закрила по смисъла на чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ. Предвид гореизложеното обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение,