Определение № 5981 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1209/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба № 29721 от 29.12.2023г ., подадена от името на А. К. К. чрез адв. А. К., срещу решение № 1285 от 16.11.2023 г., постановено по гр.д. № 295/2023 г. на Софийския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решението от 07.09.2022 г. по гр.д. № 10541/2021г. на Софийски градски съд за осъждане на А. К. да заплати на Н. Н. на основание чл. 45 ЗЗД сумата 25 000 лева обезщетение на неимуществени вреди.

Касаторът твърди нарушения на процесуалния и материалния закон, допуснати от съда, както и необоснованост. Счита, че не е категорично доказано да е направил изказване със съдържанието, посочено от ищеца; твърди, че доказателствата, събрани по делото, подкрепят тезата му, че ищецът е инициирал актуализиране цените на сключени от Агенция „Пътна инфраструктура“ /АПИ/ договори. Сочи, че в нарушение на материалния закон процесното изказване е прието за деликт, въпреки че представлявало оценъчно съждение, което било добросъвестно, а не злонамерено. С обжалваното решение се нарушавала свободата на изразяване на мнение, допринасящо за обществения дебат по значими събития. Твърди се неправилност на решението при определяне размера на обезщетението, което било непропорционално.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната му част е очевидно неправилно – съдът обосновал решението си на презумпция за причинени на ищеца неимуществени вреди при обидни и клеветнически твърдения, каквато законът не предвиждал.

Формулирани са и следните правни въпроси, които касаторът счита, че са обусловили изводите на въззивния съд:

1. Имат ли политиците при упражняване на свободата на словото по-големи от останалите лица задължения да се въздържат от публична критика? 2. Обвързан ли е публично даващият негативна оценка от това да са извършени предходни действия на компетентен орган като например прокуратурата? – сочи се необходимост от развитие на правото по тези въпроси.

3. Противоправно ли е поведението и представлява ли обида или клевета изказването на мнение с негативна оценка за определено лице, пряко или косвено засягащо общественото му положение, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие? – твърди се противоречие в на обжалваното решение с практиката на ВКС, изразена в решение № 50084 от 24.11.2023 г. по гр. д. № 3487/2022 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 213 от 26.01.2021 г. по гр. д. № 970/2020 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 278 от 27.11.2019 г. по гр. д. № 1140/2019 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 62 от 06.3.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 369/26.11.2015 г. по гр. д. № 2098/2015 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 204/12.06.2015 г. по гр. д. № 7046/2014 г. на ВКС, ІV г.о .и решение № 484 от09.06.2010 г. по гр. д. № 1438/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о.

В допълнителното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, постъпило в срок, е формулиран и въпросът допустимо ли е определяне на обезщетение в размер от 25000 лева за неимуществени вреди, причинени чрез публична критика спрямо политик от ранга на министър? Твърди се очевидна неправилност на решението по този въпрос, както и наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС, с актове на КС и необходимост от развитие на правото.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Н. Н. изразява чрез адв.Р. Н. становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

Производството е по иск по чл. 45 ЗЗД, предявен от Н. Н. Н. против А. К. К. за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50000 лева, претърпени вследствие на разпространяване на неверни клеветнически твърдения при изказване на 13.08.2021 г.

По спорния въпрос налице ли е фактическият състав на отговорността по чл. 45 ЗЗД въззивният съд е приел, че изказването на ответника съдържа неверни твърдения, които внушават извършване от Н. на противоправно деяние. Съдът констатирал, че не е установена истинността на изложените твърдения, а именно – че ищецът е подписвал договори за ремонт и поддръжка на пътната мрежа в противоречие със закона, без финансово обезпечение от бюджета и това представлявало форма на измама. Взето е предвид, че страна по договорите е била Агенция „Пътна инфраструктура“ /АПИ/, затова ищецът като заместник министър на МРРБ не е имал правомощия да подписва посочените договори. Намерено е за недоказано и твърдението, че договорите не са били обезпечени финансово със средства от държавния бюджет. Косвено доказателство за отсъствие на предпоставката за освобождаване от отговорност на ответника (чл.147, ал.2 НК) било обстоятелството, че по твърденията на ответника не са образувани проверки от Прокуратурата или контролни държавни органи. При горните разсъждения съдът е направил извод, че исковата претенция е доказана по основание – изнесената от ответника информация съдържа неверни твърдения, поради което изказването му по отношение на ищеца е противоправно. Съдът е посочил, че по отношение на случаи като процесния, когато обект на критики са политици и лица, упражняващи държавна власт, свободата на словото е в по-широки граници и позволява засилена критика. Затова при извършено непозволено увреждане чрез разпространяване на обиди и клевети по отношение на такива лица, отговорността на извършителя се определя в по-ниски размери на парично обезщетение. Въззивният съд изрично е посочил, че не споделя изложените в първоинстанционното решение мотиви в обратен смисъл. За да определи справедлив размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, съдът е изходил от ангажираните гласни доказателства, въз основа на които е приел, че изявлението на ответника е засегнал по негативен начин психическата сфера на ищеца, неговите част и достойнство, личен и професионален живот като за анализа на свидетелските показания препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Съдът е посочил допълнително, че отправянето на публични обиди и клевети към едно лице, дори когато то е публична фигура, политик и пр., наличието на неимуществени вреди се презумира. Изложено е, че като говорител на Министерския съвет ответникът е бил в позиция да влияе сериозно на общественото мнение, което завишава изискванията към публичните му изказвания. Съдът е отчел и обстановката, при която е направено процесното изказване. По тези съображения съдът е приел, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца вреди е сумата от 25000 лева и за тази сума е потвърдил първоинстанционното осъдително решение, а до пълния предявен размер е отхвърлил иска.

При тези мотиви на въззивното решение настоящият състав намира, че е налице основание за допускането му до касационно обжалване по преформулирания от настоящата инстанция въпрос за критериите, формиращи съдържанието на понятието „справедливост” по чл. 52 ЗЗД и значението им при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, когато деликвентът и увреденият са действащи политици или лица, заемащи висши държавни длъжности. По този въпрос е налице практика на ВКС (решение № 110 от 25.05.2010 г. по гр.д. № 2808/2016 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 86 от 29.01.2010 г. по гр.д.№ 92/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № 369/26.11.2015 г. по гр.д.№ 2098/2015 г. ІІІ г.о.; решение № 50117 от 31.10.2022 г. по гр.д. № 7/2022 г. на ВКС, І г.о.), на която обжалваното решение противоречи.

По останалите въпроси, поставени в изложението на касатора, не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване. Въпросите не са обусловили изводите не въззивния съд, който не е приемал, че политиците имот по-тесни граници в свободата си на публична критика, а е акцентирал на завишената им отговорност, съответстваща на по-голямата възможност да влияят на общественото мнение. Въпросът за наличие на проверки от компетентните органи също не е обуславящ, доколкото е посочен като допълнителен аргумент за извода, че липсва основание за освобождаване на ответника от отговорност. Въпросът дали негативната оценка е обида или клевета също не е решен от въззивния съд, който изрично е посочил, че приема определени части от процесното изказване за твърдения за факти, а не оценки и мнения. Ето защо и за трите формулирани в основното изложение въпроси не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване.

Съставът на ВКС констатира, че в диспозитива на въззивното решение е допусната очевидна фактическа грешка – липсва диспозитив за потвърждаване на първоинстанционното решение, което е било обжалвано изцяло пред апелативния съд. Делото следва да се изпрати на Софийския апелативен съд за отстраняване на посочената грешка, след което да се върне на ВКС за продължаване на производството.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.