Определение № 1787 от 11.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1165/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на С. Н. М., чрез адв. В. В. против Определение № 299 от 06.02.2024г. постановено по ч.гр.д. № 270/2024г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без разглеждане частната й жалба срещу определение № 2203 от 20.02.2022г. постановено по ч.гр.д. № 58/2022г. по описа на Софийски градски съд и е прекратено образуваното въз основа на нея производство. С последния съдебен акт Софийски градски съд е приел на основание чл. 423, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 от ГПК възражение на С. К. Н. с ЕГН [ЕГН] срещу заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 29.07.2020г. по ч.гр.д. № 31815/2020г. по описа на Софийски районен съд и обезсилил издадената по това дело заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена в полза на заявителя С. Н. М.. Частната жалба е основана на оплаквания за недопустимост на обжалваното определение, поради съображения относими към допустимостта и законосъобразността на определението на Софийски градски съд, а не на определението, предмет на контрол в настоящото производство. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, като обсъди доводите жалбата и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 от ГПК, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу обжалваем акт – определение, което попада в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – частен жалбоподател по делото, с правен интерес от обжалване и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 от ГПК. За да постанови обжалваното определение, сезираният състав на Софийски апелативен съд е приел, че жалбата е процесуално недопустима като подадена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт, с който СГС се е произнесъл по същество на подадено възражение по чл. 423 от ГПК. Посочил е, че заповедното производство е уредено двуинстанционно, като произнасянето на СГС по този ред е вид извънредна инстанция, което е окончателно, поради което депозираната против него частна жалба е процесуално недопустима. Приел, че не са налице и предпоставките на чл. 274, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, поради което оставил без разглеждане частната жалбата на С. М.. Обжалваното определение е процесуално допустимо и не страда от визирания в жалбата порок недопустимост. Извършената преценка за допустимост на подадената пред САС частна жалба е правилна, а поддържаните в частната жалба доводи - неотносими. С даденото задължително за всички съдилища в страната разрешение по т. 8 и т. 15 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивните актове, постановявани в заповедното производство, което е уредено от закона като двуинстанционно, са необжалваеми. Разрешението е плод на анализ на нормативната уредба и е възприето последователно в съдебната практика на ВКС /Определение № 466 от 2.02.2024г. по ч.гр.д. № 5399/2023г. на ВКС, IV ГО и др./. Производството по чл. 423 от ГПК е уредено от закона като извънредно, отменително и едноинстанционно, подобно на отмяната на влезли в сила решения. В рамките му въззивният съд извършва преценка, различна от тази на заповедния съд, а именно относно съществуването на основания за закъсняло оспорване на вземането чрез възражение, при което въззивният съд не действа по правилата на въззивното производство, не извършва проверка за правилността на издадената заповед за изпълнение, а в извънредно производство, аналогично на производството за отмяна на влезли в сила съдебни решения, извършва преценка за наличието на посочените от длъжника и предвидени в закона основания за за възстановяване висящността на приключилото заповедно производство и даващи му право да подаде възражение срещу издадената заповед извън срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК. С оглед на това, определението по чл. 423 от ГПК няма преграждащ спрямо производството характер – с него се разрешава по същество въпросът за наличието или липсата на основания за закъсняло оспорване на заповедта за изпълнение. Определението не е и от категорията определения визирани в чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК, чиято обжалваемост е изрично посочена в закона. Следователно определението на Софийски градски съд, с което е прието възражение на длъжника по чл. 423, ал. 3 от ГПК е окончателно и не подлежи на инстанционен контрол. Приемайки, че е сезиран с частна жалба насочена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт, която поради това е процесуално недопустима, законосъобразно и при спазване на процесуалните правила САС е оставил без разглеждане жалбата и прекратил образуваното пред него производство. С цитираното в частната жалба Тълкувателно решение № 2/23.06.2022г. по т.д. № 2/2018г. на ОСГТК на ВКС е дадено разрешение, съобразно което определение на апелативен съд, постановено по чл. 274, ал. 2, пр. 2 от ГПК, с което е потвърдено преграждащо развитието на производството определение или разпореждане на окръжен съд като въззивна инстанция, не подлежи на касационно обжалване. Това разрешение е неотносимо към разглеждания случай по вече изложените съображения за характера на производството по чл. 423 от ГПК и за определението, предмет на разглеждане в настоящото производство. Ето защо като е оставил без разглеждане частната жалба на С. Н. М. срещу определението на СГС по чл. 423, ал. 3 от ГПК като недопустима, Софийски апелативен съд е постановил правилно определение, което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение