Определение № 60375 от 29.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2245/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изр. 1, предл. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. Г. С., чрез пълномощника му адв. С. срещу определение № 735 от 12.03.2021 г. по гр. д. № 2339/2020 г. на Апелативен съд – София (АС – София), 12 - ти граждански състав (поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение № 1963 от 26.07.2021 г. по същото дело), с което е оставена без уважение молбата му по чл. 248 ГПК за изменение (допълване) на постановеното по делото решение № 19 от 07.01.2021 г. в частта за разноските. Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено, а молбата на страната по чл. 248 ГПК да се уважи с присъждане на разноски под формата на адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция според там защитения материален интерес. Ответникът И. Е. И. не е подал отговор в срока по чл.276, ал. 1 ГПК и не е изразил становище по жалбата. По подадената частна жалба настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното. Тя е процесуално допустима – подадена е в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е и основателна. Производството по гр. д. № 2339/2020 г. е образувано пред АС – София по повод въззивни жалби на страните по гр. д. № 278/2019 г. на Окръжен съд – Перник срещу постановеното по последното решение № 2 от 03.01.2020 г. Ищецът С. Г. С., чрез адвокати С. и Ц. е обжалвал цитираното първоинстанционно решение в отхвърлената част на предявения от него против И. Е. И. иск с правно основание чл.45 ЗЗД над присъдените 50 000 лв. до претендираните 60 000 лв. (съдебно предявени като частичен иск от иск с общ размер от 300 000 лв. за обезщетяване на неимуществени вреди от непозволено увреждане) – т. е. за разликата от 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 23.05.2017 г. до изплащането й. Поискано е също присъждане на разноски на страната. Към въззивната й жалба са приложени договор за правна защита и съдействие с адв. С., както и списък на разноските по чл. 80 ГПК. Предмет на адвокатска услуга по договора е изготвяне на въззивна жалба и защита пред втора инстанция, а уговореното възнаграждение - 4 660 лв., което е заплатено, според извършеното вписване относно начина на плащане, в брой. Ответникът И. Е. И., чрез адв. Д. пък е обжалвал решението на първостепенния съд в уважената част на деликтния иск за разликата над 20 000 лв. до присъдените 50 000 лв. –т. е. за сумата от 30 000 лв. Срещу въззивната жалба на ответника е подаден отговор по чл. 263 ГПК от ищеца, чрез адв. С.. Изразено е становище за неоснователност на жалбата на насрещната страна и са развити доводи в подкрепа правилността и законосъобразността на решението на окръжния съд в тази му обжалвана част. Претендирани са разноски. С решение № 19 от 07.01.2021 г. по гр. д. № 2339/2020 г. съставът на АС – София е потвърдил решението на Окръжен съд – Перник в обжалваните от двете страни части – в частта, с която искът по чл. 45 ЗЗД е уважен над 20 000 лв. до 50 000 лв. и в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 50 000 лв. до 60 000 лв. Разноски за въззивното производство не са присъдени. В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК ищецът С. е сезирал въззивния съд с молба от 01.02.2021 г. за изменение на решението в частта за разноските. Поискал е да му се присъдят такива за адвокатско възнаграждение във въззивното производство според там защитения материален интерес. За да постанови обжалваното определение по реда на чл. 248 ГПК апелативният съд е изложил съображения, че с решението си от 07.01.2021 г. е оставил без уважение въззивните жалби и на двете страни, като е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните от всяка от страните части, при което правният резултат от разглеждане на спора е идентичен с този на първата инстанция. Изтъкнал е също, че разпределението на отговорността за разноски става единствено на плоскостта на съотношението, в което исковите претенции са били частично уважени, респ. частично отхвърлени по аргумент от разпоредбите на чл. 78 ГПК. В този смисъл след като и пред въззивния съд уважената и отхвърлената част от иска остават същите, а жалбите не са уважават, то няма основание за разпределение на сторените от страните пред въззивния съд разноски и те следва да останат в тежест на направилите ги страни. Определението е неправилно. Отговорността на страните за разноски се разпределя в съответствие с правилата на чл. 78 ГПК, които се прилагат във всяка съдебна инстанция (чл.81 ГПК), съответно – и в производството пред въззивния съд. Когато решението на първоинстанционния съд е обжалвано и от двете страни, всяка от страните има право да бъде възмездена за разноските, които е направила по повод на собствената си въззивна жалба - в случай на уважаването й от въззивния съд, и/или по повод въззивната жалба на насрещната страна - в случай, че тази жалба бъде счетена за неоснователна от въззивния съд. Ако последният потвърди първоинстанционното решение в обжалваните от двете страни части, всяка от страните има право на разноски само за защитата срещу жалбата на насрещната страна, не и на разноските, които е направила във връзка със собствената си жалба (платена държавна такса за въззивно обжалване, адвокатско възнаграждение и др.) – вж. определение № 60334 от 20.09.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1827/2021 г., II т. о. В разглеждания случай молителят е ползвал адвокатска услуга пред втората инстанция, която освен в подкрепа на собствената на страната въззивна жалба е реализирана чрез защита във въззивното производство, вкл. и срещу въззивната жалба на насрещната страна (упражнено е правото на отговор по реда на чл. 263 ГПК). Сторените реално разноски за адвокат възлизат на 4 660 лв. и са заплатени в брой, съгласно удостовереното в съответната част от приложения договор за правна защита и съдействие с адв. С.. При съобразяване на конкретните обжалвани части от първоинстанционното решение от страните (ищеца в отхвърлената част на иска над 50 000 лв. до 60 000 лв., или за 10 000 лв., а ответника – в уважената част на иска над 20 000 лв. до 50 000 лв., или за 30 000 лв.), общия обжалваем интерес във въззивното производство (40 000 лв.) и изхода на това производство, както и данните за платен от ищеца адвокатски хонорар в посочения по – горе размер се налага, че на последния се дължи сумата от 3 495 лв. По тези съображения обжалваното определение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се допълни въззивното решение в частта за разноските и ответника да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 3 495 лв. – разноски за адвокат във въззивното производство, Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение