Определение № 10667 от 30.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10518/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 1 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба от Т. П. Д. от гр. София срещу Определение № 30912 от 23.09.2025 г. по адм. дело № 9862/2025 г. по описа на Административен съд – София-град, с което е оставено без разглеждане искането й за спиране на обжалваните действия на публичен изпълнител по принудителното изпълнение и/или изпълнително дело № 231291733/2023 г. по описа на ТД на НАП-гр. София. Частният жалбоподател поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен и претендира неговата отмяна. Счита, че депозирането искане е подведомствено на сезирания съд и че в случая е налице хипотеза на автоматично спиране на принудителното изпълнение, поради предявена претенция от трето лице със самостоятелни права. В подкрепа на тезите си излага подробни аргументи в жалбата. Претендира присъждане на разноски по делото. Ответникът - Директорът на ТД на НАП София, чрез процесуален пълномощник, с писмено възражение оспорва нейната основателност и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Настоящият тричленен състав на Първо отделение на Върховния административен съд, за да се произнесе, съобрази следното: За да достигне до извод за недопустимост на искането за спиране на обжалваните действия по принудителното изпълнение и/или изпълнително дело № 231291733/2023 г. по описа на ТД на НАП гр. София, първоинстанционният съд е съобразил, че ДОПК не регламентира възможност съдът да спира действията по принудително изпълнение на публичен изпълнител. По аргумент от чл. 222 ДОПК решаващият състав е приел, че в правомощията на публичния изпълнител е да спре принудителното изпълнение при наличието на визираните в нормата условия. Посочил е още, че е налице и изключение от това правило, въведено в чл. 267, ал. 2, т. 2 от ДОПК, но при обжалването по административен ред, като на съдебно обжалване по реда чл. 268, ал.1 ДОПК подлежи именно решението на решаващия орган, поради което релевираното искане следва да се остави без разглеждане. Така постановеното определение е правилно. Разпоредбата на чл. 266 ДОПК предвижда, че действията на публичния изпълнител могат да се обжалват от длъжника или от третото задължено лице пред директора на компетентната териториална дирекция чрез публичния изпълнител, който ги е извършил. Съгласно чл. 266, ал. 4 ДОПК жалбата не спира действията по принудителното изпълнение, освен ако е подадена от трето лице със самостоятелни права върху вещта, срещу която е насочено принудителното изпълнение. Нормата на чл. 268 ДОПК сочи, че решението на решаващия орган подлежи на съдебно обжалване, но не предвижда, че жалбата до съда спира действията по принудителното изпълнение. По аргумент от чл. 222, ал. 1 ДОПК, не съдът, а публичният изпълнител е оправомощен да спре изпълнението с нарочно разпореждане при наличие на предвидените в същата норма предпоставки. Както правилно е посочил и решаващият състав, ДОПК не предвижда възможност изпълнителните действия да бъдат спрени от съда, а такова правомощие е предоставено само на публичния изпълнител и решаващия орган в обжалването по административен ред. Като е достигнал до това заключение и е оставил искането без разглеждане, решаващият състав е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Предвид неоснователността на частната жалба и направеното искане, в полза на НАП следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 100 лв. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение