Решение № 75 от 12.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 733/2012 г.

Решение № 75 от 12.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 733/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Боян Цонев Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото [фирма] срещу решение № 155/04.04.2012 г., постановено по гр. дело № 174/2012 г. на Пловдивския апелативен съд (П.). С него е отменено решение № 49/28.05.2011 г. по гр. дело № 1050/2010 г. на Старозагорския окръжен съд (СтОС) - в частта, с която ответникът П. П. П. е осъден да заплати на жалбоподателя общо сумата 99 848.66 лв., представляваща изплатени от последния суми на И. и Слава С. по изп. дела № № 716/2009 г. и 717/2009 г., отменено е и допълнително решение № 109/23.11.2011 г. по същото гр. дело № 1050/2010 г. на СтОС, с което ответникът е осъден да заплати на жалбоподателя-ищец сумата 7 038 лв. - разноски по делото, и вместо това е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу ответника иск за заплащане на сумата 99 848.66 лв., представляваща изплатени от касатора-ищец суми, както следва: по изп. дело № 20097650400717, с взискател И. Г. С. - олихвяема сума 28 750 лв., ведно със законната лихва от 12.09.2005 г. до 17.09.2009 г. в размер 15 938.71 лв., разноски в размер 422.91 лв. и 228 лв., разноски по изпълнителното дело в размер 3 584.71 лв. и други дължими суми към 10.09.2009 г., възлизащи общо на 1 000 лв., в това число адвокатски хонорар, и по изп. дело № 20097650400716, с взискател С. Д. С. - олихвяема сума 28 750 лв., ведно със законната лихва от 12.09.2005 г. до 17.09.2009 г. в размер 15 864.79 лв., разноски в размер 422.91 лв. и 228 лв., разноски по изпълнителното дело в размер 3 584.71 лв. и други дължими суми към 10.09.2009 г., възлизащи общо на 1 000 лв., в това число адвокатски хонорар, като жалбоподателят е осъден да заплати на ответника сумата 5 338 лв. - разноски пред двете инстанции по делото. С обжалваното въззивно решение, също така е обезсилено решение № 49/28.05.2011 г. по гр. дело № 1050/2010 г. на СтОС - в останалата, неотменена част, с която е присъдена законната лихва върху главницата от 99 848.66 лв., считано от датата на завеждане на иска - 30.03.2010 г. до окончателното й изплащане, и е прекратено производството по делото в тази част. В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Касационната жалба се поддържа в откритото съдебно заседание и в писмена защита, като се излагат и допълнителни съображения в нейна подкрепа. Ответникът П. П. П., в отговора на касационната жалба, в допълнение към него и в откритото съдебно заседание излага становище и доводи за неоснователност на жалбата. С определение № 1319/21.11.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по процесуалноправния въпрос - има ли задължителна сила за гражданския съд, по въпросите относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, влязлото в сила решение по чл. 78а от НК на наказателния съд. За да отхвърли предявения по делото регресен иск по чл. 202, във вр. с чл. 203, ал. 2, пр. 2 от КТ и с чл. 54 от ЗЗД, въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, че в хипотезите на чл. 203, ал. 2 от КТ вината не се предполага, а трябва да бъде доказана съобразно твърденията в исковата молба и това е в тежест на касатора-ищец, който в случая е следвало да докаже, че вредата (трудовата злополука) е настъпила в резултат на престъпление, за което има влязла в сила присъда. Приел е и че постановеното по н. а. х. д. № 1195/2005 г. решение по чл. 78а от НК на СтОС, с което ответникът по настоящото дело П. П. е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание, не обвързва гражданския съд относно вината на дееца и противоправността на деянието. В тази връзка апелативният съд е изложил съображения, че законодателят не приравнява по правни последици на влязлата в сила присъда, решението за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, както и че с института на чл. 78а от НК на практика законодателят приема, че едни и същи деяния в едни случаи са престъпления, а в други - при точно определени предпоставки, посочени в чл. 78а от НК, не са престъпления, като в тези случаи деянията носят повече белези на нарушения, но тъй като не са извадени от НК, за тях се носи административно-наказателна отговорност. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, тези решаващи мотиви на въззивния съд са в противоречие със задължителната практика на ВКС. В т. 15 от тълкувателно решение № 6/2012 г. от 6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че решението по чл. 78а от НК, с което наказателният съд освобождава подсъдимия от наказателна отговорност и му налага административно наказание, е приравнено по значение на влязла в сила присъда. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е прието, че с решението по чл. 78а от НК наказателният съд се произнася по същия кръг въпроси, по които и с присъдата - за дееца, деянието, противоправността му и за вината; че разликата се състои само във вида на отговорността - освобождаването от наказателна отговорност и налагане или неналагане на административно наказание с оглед виновността на дееца; че деянието и в този случай си остава престъпление, а не административно нарушение, и решението по чл. 78а от НК, с което е наложено административно наказание, е приравнено на влязла в сила присъда. Аналогично е и разрешението на въпроса, възприето в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 14/4.05.2011 г. по гр. дело № 1493/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Постановявайки решението си в противоречие с така цитираната задължителна практика на ВКС, въззивният съд е допуснал и съществено нарушение на процесуалноправната норма на чл. 300 от ГПК, като не е зачел задължителната сила на влязлото в сила решение по чл. 78а от НК, постановено на 27.12.2005 г. по н. а. х. д. № 1195/2005 г. на СтОС, с което ответникът по настоящото дело е признат за виновен в извършването на престъпление, освободен е от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание. Това от своя страна е довело до неправилност на крайния извод на апелативния съд за отхвърлянето изцяло на предявения по делото иск с правно основание чл. 202, във вр. с чл. 203, ал. 2, пр. 2 от КТ и с чл. 54 от ЗЗД. Тъй като допуснатото от въззивния съд, съществено нарушение на съдопроизводствените правила не налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, правният спор между страните следва да се разреши от касационната съдебна инстанция. По делото е установено следното: С влязлото в сила решение, постановено на 27.12.2005 г. по н. а. х. д. № 1195/2005 г. на СтОС, ответникът П. П. П. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 123, ал. 4, във вр. с ал. 1 от НК, а именно - че на 12.09.2005 г. в района на рудник "Т. 3" по непредпазливост е причинил смъртта на Е. И. Г., поради немарливо изпълнение на занятие - автокранист, водач на трактор С-100, представляващо източник на повишена опасност, и в нарушение на чл. 184, ал. 3 от Правилник за безопасността на труда при разработване на находища по открит начин - "при потегляне на машината, машинистът е длъжен да даде предупредителни сигнали", и на чл. 1, т. 26 от Инструкция по безопасността на труда и експлоатация и ремонт на верижни и колесни автотракторни машини - "в зоната на работеща машина и преместващи товари не трябва да се намират хора; до отстраняване на хората на безопасно разстояние, машинистът не трябва да започва работа", като след деянието е направил всичко зависещо от него за спасяване на пострадалия; на основание чл. 78а от НК ответникът е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание - глоба в размер 800 лв. С влязло в сила въззивно решение № 712/14.01.2009 г. по гр. дело № 805/2008 г. на П., при постановена частична отмяна на първоинстанционното решение по това дело, ищецът по настоящото дело [фирма] е осъдено да заплати, по иск по чл. 200 от КТ, на И. Г. С. и на С. Д. С. сумите от по 28 750 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на сина им Е. И. Г., починал на 12.09.2005 г. при трудова злополука, ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 12.09.2005 г. до окончателното им изплащане, както и сумите от по 422.91 лв. - разноски по компенсация за всички инстанции по делото. Със същото влязло в сила въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение - в частта, с която е отхвърлен евентуалният иск по чл. 45 от ЗЗД на двамата посочени ищци срещу ответника и по настоящото дело П. П. П. - до размера на сумите от по 28 750 лв., и въззивният съд е прекратил производството по делото в тази му част. Със същото влязло в сила въззивно решение е оставено в сила първоинстанционното решение - в останалите му части, с които са отхвърлени главният и евентуалният искове на двамата ищци срещу двамата ответници по това дело за разликата над сумите от по 28 750 лв. до пълните им предявени размери от по 32 500 лв. По издадените, въз основа на горното влязло в сила въззивно решение, изпълнителни листове от 25.08.2009 г., са били образувани изп. дела с № № 20097650400716 и 20097650400717 по описа на ЧСИ Гергана И., с взискатели, съответно - Слава Д. С. и И. Г. С. Тези изпълнителни дела са били прекратени към 2.10.2009 г., поради извършено на 17.09.2009 г. от ищеца по настоящото дело [фирма], плащане по всяко от двете изпълнителни дела на следните суми: сумите от по 28 750 лв. - присъдените обезщетения по чл. 200 от КТ, сумите от по 15 864.79 лв. - присъдените законни лихви върху тези обезщетения за периода 12.09.2005 г. - 10.09.2009 г., сумите от по 422.91 лв. - присъдените съдебни разноски и сумите от по 4 584.71 лв. - такси и разноски по изпълнението, включително за адвокатско възнаграждение и за възнаграждение на вещо лице. Т. е. по всяко изп. дело ищецът е заплатил сумата от по 49 622.41 лв., или - общо по двете изп. дела - сумата 99 244.82 лв. Към датата 12.09.2005 г. на настъпването на трудовата злополука, при която смъртта на Е. И. Г. е била причинена от ответника в резултат на извършеното от него престъпление, последният е работел по трудово правоотношение при дружеството-ищец (сега - касатор), по силата на трудов договор № 022/11.02.1997 г. и допълнително споразумение към него № 1030/09.02.2005 г. При така установените обстоятелства, предявеният по делото иск по чл. 202, във вр. с чл. 203, ал. 2, пр. 2 от КТ и с чл. 54 от ЗЗД се явява доказан по основание и - до размер 99 244.82 лв. Съображенията за това са следните: Отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ е гаранционно-обезпечителна и безвиновна - той отговаря спрямо пострадалия работник или служител, респ. спрямо неговите наследници в случай на причинена смърт при трудова злополука, само поради факта на съществуващото трудово правоотношение между него и увредения работник или служител, независимо дали трудовата злополука е настъпила в резултат на случайно събитие или непреодолима сила, или е била причинена от виновно поведение на самия работодател (когато той е физическо лице), на други (различни от пострадалия) негови работници или служители, или на трето за трудовото правоотношение физическо лице. В последните два случая гаранционно-обезпечителната отговорност на работодателя има функцията да репарира вредите от трудовата злополука, причинена от чуждо виновно поведение. Когато трудовата злополука е причинена виновно от работник или служител при същия работодател и последният заплати обезщетение по чл. 200 от КТ на пострадалия, респ. на наследниците му, той (работодателят) разполага с регресното материално субективно право и специалния иск по чл. 202 от КТ срещу виновния работник или служител, причинил трудовата злополука, респ. увреждането. Тъй като последният от своя страна отговаря спрямо пострадалия, респ. спрямо неговите наследници на основание чл. 45 от ЗЗД - за обезщетяване на вредите от своето виновно и противоправно поведение, регресната му отговорност към работодателя по чл. 202 от КТ не произтича от трудовия договор, а е по силата на самия закон (ex lege) и е израз на основния правен принцип, че отговорността за вредите, като краен резултат, следва да бъде понесена от този, който ги е причинил виновно и противоправно. Съгласно препращането в чл. 202 от КТ към разпоредбите на раздел II от гл. Х (чл. 203 - чл. 212) от КТ, когато виновният работник или служител е причинил трудовата злополука, респ. - увреждането при нея, по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите си задължения, то регресната му отговорност към работодателя по чл. 202 от КТ, съгласно чл. 206, ал. 3, във вр. с ал. 1 и ал. 2 и с чл. 203, ал. 1 от КТ, е в ограничен размер - не повече от месечното му трудово възнаграждение, респ. - не повече от трикратния му размер, ако той е на ръководна длъжност и е причинил злополуката при или по повод упражняването на ръководните си функции. В тези случаи, когато вредите, респ. - платеното от работодателя е в по-голям размер, законодателят е преценил, че отговорността следва да се разпредели между работодателя и виновния работник или служител - делинквента, предвид по-леката форма на вина - небрежност, и предвид това, че трудовата злополука е причинена от последния във връзка с работата му, извършвана в интерес на работодателя. Когато обаче виновният работник или служител е причинил трудовата злополука, респ. - увреждането при нея, умишлено или в резултат на извършено от него престъпление, или не при или по повод изпълнението на трудовите си задължения, то тогава регресната му отговорност към работодателя по чл. 202 от КТ, съгласно препращането в чл. 203, ал. 2 от КТ, е по общото гражданско законодателство и е в пълен обем. В тези случаи работодателят разполага с регресното материално субективно право и иска по общата правна норма на чл. 54 от ЗЗД, а именно - виновният работник или служител, причинил трудовата злополука, му дължи всичко, което той (работодателят) е платил на увредения при трудовата злополука, респ. - на неговите наследници - обезщетението по чл. 200 от КТ, лихвите върху него, съдебните разноски и разноските по изпълнението, което следва и от разпоредбите на чл. 51, ал. 1 и чл. 84, ал. 3 от ЗЗД. Същото следва и от посочения по-горе основен правен принцип, че отговорността за вредите, като краен резултат, следва да бъде понесена от този, който ги е причинил виновно и противоправно. Този правен принцип намира пълно приложение в тези случаи, когато трудовата злополука е причинена при по-тежката форма на вина - умисъл, или в резултат на противоправно поведение с висока степен на обществена опасност - извършено престъпление, което от своя страна може да е при форма на вина "умисъл" или "непредпазливост", или злополуката е причинена не във връзка с работата, ползата от която се извлича от работодателя. Законодателят е преценил, че в тези случаи няма основание работодателят да споделя отговорността за вредите от трудовата злополука, наред с виновния работник или служител, който я е причинил умишлено или чрез престъпление, или не във връзка с трудовите си функции, като тези три хипотези са алтернативни помежду си - предвид използвания съюз "или" в разпоредбата на чл. 203, ал. 2 от КТ. В случая трудовата злополука, респ. - смъртта на Е. И. Г. е била причинена от ответника по непредпазливост, но в резултат на извършено от него престъпление по чл. 123, ал. 4, във вр. с ал. 1 от НК, установено с влязлото в сила решение по чл. 78а от НК на наказателния съд, което е приравнено на влязла в сила присъда (съгласно разясненото по-горе) и е задължително относно тези обстоятелства (дееца, деянието, противоправността му и вината) за гражданския съд, съгласно чл. 300 от ГПК. При това положение, с плащането на родителите и наследници на починалия работник, на обезщетението по чл. 200 от КТ, на изтеклите лихви върху него и на съдебните разноски, както и тези по изпълнението, за ищеца-работодател е възникнало спрямо ответника - виновния работник, регресното право по чл. 202, във вр. с чл. 203, ал. 2, пр. 2 от КТ и с чл. 54 от ЗЗД, което (предвид горния анализ на тези разпоредби), респ. - регресната отговорност на ответника, са в пълен обем - до размера на всичко платено. Също по гореизложените съображения, неоснователни са възраженията на ответника, наведени с отговора на исковата молба по делото, че той не следвало да отговаря, респ. - не в пълен обем, спрямо ищеца, поради договорен характер на правоотношенията между тях (има се предвид трудовото правоотношение), поради това, че трудовата злополука и смъртта на пострадалия са причинени по непредпазливост, както и поради това, че регресното право на ищеца не обхващало лихвите и разноските. Платеното от ищеца-работодател обезщетение по чл. 200 от КТ е установено по основание и размер (респ. - и лихвите и разноските върху него) с цитираното по-горе, влязло в сила въззивно решение, исковото производство по което се е развило с участието и на ответника по настоящото дело, и то като главна страна - също ответник, като производството по отношение на него е било прекратено едва със същото въззивно решение, което от своя страна е препятствало привличането на ответника като трето лице - помагач по това друго дело. В рамките на последното е било направено, било е разгледано от съда и е намерено за неоснователно възражението на ответниците за съпричиняване от страна на пострадалия Е. И. Г. на вредоносния резултат от трудовата злополука - смъртта на същия. Поради това, наведеното и в настоящото производство от ответника, възражение за съпричиняване на вредите от страна пострадалия при трудовата злополука, е вече преклудирано и е недопустимо да бъде повторно разглеждано. По вече изложените съображения, - тъй като в случая трудовата злополука, респ. - смъртта на Е. И. Г. е била причинена от ответника в резултат на извършено от него престъпление, установено с влязлото в сила решение по чл. 78а от НК на наказателния съд, което е приравнено на влязла в сила присъда и е задължително относно тези обстоятелства (дееца, деянието, противоправността му и вината) за гражданския съд съгласно чл. 300 от ГПК, то е недопустимо да бъде обсъждано в настоящото производство и възражението на ответника, че трудовата злополука, респ. - смъртта на пострадалия е била причинена в резултат на виновно и противоправно поведение и на други работници и служители при работодателя-ищец (в този смисъл са и задължителните указания, дадени с т. 14, изреч. 2 от ППВС № 7/30.12.1959 г.). С оглед всичко гореизложено, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която (при постановената частична отмяна на осъдителното първоинстанционно решение) предявеният по делото иск с правно основание чл. 202, във вр. с чл. 203, ал. 2, пр. 2 от КТ и с чл. 54 от ЗЗД е отхвърлен за сумата 99 244.82 лв., като вместо това бъде постановено ново решение от настоящата инстанция за осъждането на ответника да заплати на ищеца тази сума. Обжалваното въззивно решение е правилно, като краен резултат, в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 99 244.82 лв. до пълния му предявен размер от 99 848.66 лв., поради което то следва да бъде оставено в сила в тази част. Обжалваното въззивно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила и в частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която е присъдена законната лихва върху сумата 99 848.66 лв., считано от датата на завеждането на иска - 30.03.2010 г. до окончателното й изплащане, и въззивният съд е прекратил производството по делото в тази част, поради това, че такава претенция не е предявена от ищеца. Нито с исковата молба, нито с уточнението й по делото, нито по-късно - до приключването на съдебното дирене пред първата инстанция, ищецът не е направил такава претенция по чл. 214, ал. 2 от ГПК за присъждане на изтекли лихви след подаването на исковата молба. Такава претенция е заявена за първи път по делото едва с писмените бележки, които са депозирани след последното открито съдебно заседание, респ. - след приключването на съдебното дирене пред първата инстанция, поради което претенцията е несвоевременно направена, преклудирана е, а следователно - и процесуално недопустима (в този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 474/14.01.2013 г. по гр. дело № 1499/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). Предвид крайния изход на спора по делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК, ответникът дължи заплащане на ищеца и на направените от последния разноски, както и на разноски за юрисконсултско възнаграждение по делото, съразмерно с уважената част от иска. Ищецът е направил разноски за заплатени държавни такси за производствата пред първата и касационната инстанции в общ размер 5 990.90 лв., както и разноски за заплатени възнаграждения на вещи лица в първоинстанционното производство в общ размер 607 лв. Следващото се юрисконсултско възнаграждение - в размер на минималното адвокатско такова за една инстанция, предвид общия размер на предявения по делото иск, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 (в редакцията с ДВ, бр. 2/2009 г.) от Нар. № 1/9.07.2004 г. на ВАдвС за М., възлиза на сумата 2 447 лв., а за трите съдебни инстанции - на сумата 7 341 лв. Или общият размер на разноските на ищеца възлиза на сумата 13 938.90 лв., а редуцирани, съразмерно с уважената част от иска, същите възлизат на сумата 13 854.60 лв., която ответникът дължи на ищеца. Също предвид крайния изход на спора по делото, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът дължи заплащане на ответника на направените от последния разноски по делото. Ответникът е направил разноски за заплатена държавна такса за производството пред въззивната инстанция в размер 2 138 лв., разноски за заплатени възнаграждения на вещи лица в първоинстанционното производство в общ размер 200 лв. и разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за производствата пред първата и касационната инстанции в общ размер 4 000 лв. Направеното от ищеца с писмената защита, представена в откритото съдебно заседание на касационната инстанция, искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване поради прекомерност на разноските, присъждани на ответника за заплатено адвокатско възнаграждение, е несвоевременно и не следва да бъде обсъждано по отношение на тези разноски, направени в първоинстанционното производство по делото; а по отношение на разноските за адвокатско възнаграждение в размер 1 000 лв., направени в касационното производство, искането е неоснователно, тъй като заплатеното за тази инстанция адвокатско възнаграждение не надвишава минималното такова, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 (в редакцията с ДВ, бр. 2/2009 г.) от Нар. № 1/9.07.2004 г. на ВАдвС за М. Общият размер на направените от ответника разноски по делото възлиза на сумата 6 338 лв., а редуцирани, съразмерно с отхвърлената част от иска, същите възлизат на сумата 38.33 лв., която ищецът дължи на ответника. Горното налага отмяна на въззивното решение и в частта му за разноските, и осъждане на страните да заплатят дължимите такива, съобразно крайния изход на правния спор по делото, постановен от настоящата касационна инстанция. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение