Определение № 239 от 28.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 262/2021 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е по молба с вх. № 1540 от 23.02.2021 г., подадена от Мюсюлманско настоятелство [населено място], чрез процесуалния му представител, уточнена с молба вх. № 1644 от 26.02.2021 г., с която се иска допълване на постановеното по делото определение № 110 от 22.02.2021 г. в частта за разноските, като в полза на молителя се присъди претендираното с отговора на частната жалба адвокатско възнаграждение в размер на 4 800 лв. Ответникът по молбата „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“ е депозирал писмен отговор по чл. 248, ал. 2 ГПК, в който е направено мотивирано възражение за прекомерност на претндираното адвокатско възнаграждение. Счита, че искането за допълване на определението в частта за разноските е основателно до размер от 240 лв., с ДДС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Молбата за изменение на решението в частта за разноските е подадена в законоустановения едномесечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, молбата е частично основателна. С определение № 110 от 22.02.2021 г. по настоящото дело, чието изменение в частта за разноските се иска, е потвърдено определение № 222 от 06.10.2020 г. по в.ч.н.д. № 294/2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е оставена без разглеждане, като процесуално недопустима, частна жалба на „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“ срещу определение на Окръжен съд – Русе за присъединяване на т.д. № 341/2019 г. към гр.д. № 240/2018 г. по описа на същия съд. При постановяване на определението, настоящият състав на ВКС е пропуснал да се произнесе по искането на ответника по частната жалба, настоящ молител, за присъждане на разноски в размер на 4 800 лв., съобразно приложения към отговора списък по чл.80 ГПК и доказателствата към него: фактура и преводно нареждане от 22.01.2021 г. С оглед изхода на частното производство пред ВКС, настоящият състав преценява, че на Мюсюлманско настоятелство [населено място] се дължат разноски, съгл. чл.78, ал.3 ГПК, за защитата ВКС, изразяваща се в депозиране на отговор на частната жалба. В отговора са развити доводи от процесуалния пълномощник на ответника по частната жалба – адв. М. Д. за процесуална недопустимост на частната жалба, изразено е и становище за нейната неоснователност. Като основателно следва да се прецени надлежно въведеното от ответника по молбата възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Съгласно указанията, дадени в т.3 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при сезиране на съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски, съдът дължи преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. От значение за тази преценка са: доказателствените факти и обективиращите ги доказателства, сложността на дължимото правно разрешение по релевантните въпроси, наличието на задължителна практика по тези въпроси и др. В случая, поддържаните в отговора на частната жалба възражения за процесуална недопустимост на частната жалба възпроизвеждат доводите, поддържани пред апелативния съд, а от друга страна, тези възражения са и относими именно към въззивното частно производство. В отговора е възпроизведена и част от съображенията на Мюсюлманско настоятелство [населено място], обективирани в депозирания пред АС – В.Търново отговор, а друга част от съображенията са релевантни към предпоставките по чл.213 ГПК, при които е допустимо служебно съединяване на искове. Или, преобладаващата част от доводите в отговора на частната жалба, следва да се преценят като неотносими към процесуалноправния въпрос: дали подлежи на обжалване определение по чл.213 ГПК. По този въпрос е налице и непротиворечива практика на ВКС, поради което дължимото правно разрешение на посочения въпрос е в ниска степен. Предвид горното, следва да се приеме, че е налице значително несъответствие между размера на адвокатското възнаграждение, заплатено от ответника по частната жалба /сега молител/ и усилията на защитата при упражняване на процесуалното право по чл.276, ал.1 ГПК, като на основание чл.11 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимите разноски следва да се определят в размер на 240 лв., с ДДС. В този смисъл следва да се допълни определението в частта за разноските. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение